Виж, волгата е друго нещо. Прекрасно знаеше, че е крадена, че номерата на двигателя и шасито са изпукани. Знаеше, ама я купи! От човешка алчност — цената й беше направо смешна! Но това вече е отделен въпрос. Не я е крал той.
И така излиза, че в каквото един печели, друг губи. Неочаквано го осени идеята: Ами ако кажа истината? Не цялата, разбира се, а само малка част? Майната им и на Володя, и на Юра! Няма да се опънат на МУР! Няма да изпълнят заканите си — „за мен нито дума, че ще те пипна, ако ще и вдън земя да се скриеш!“.
Така страхът от мафията бе заместен със страх от затвора, от дългия престой по лагерите…
Волин скочи от нара, отиде при вратата и отчаяно заудря с юмруци. Събудени от шума, съкилийниците му започнаха да псуват. Зад светналата за секунда шпионка надзирателят каза, прозявайки се:
— Ша ти дам аз едно чукане, мършо! Са ша та преместя в карцера! Па там си чукай главата о стената, ако щеш, до края на живота… Виж го ти, голям умник се извъди копелдакът…
Но Волин, стигнал до полуда от среднощните мисли, крещеше колкото му глас държи:
— Отключвай! Искам да ида при следователя! Води ме, ти казвам, при следователя! Ще давам показания! Меркулов му е името!
Част трета
Хайка за вълци
1.
22 ноември 1982 година
Началникът на следствената служба при градската прокуратура Леонид Василиевич Пархоменко има интелигентно продълговато лице, проницателни кафяви очи зад големите стъкла на очилата със златни рамки и гъста кестенява коса, прошарена на слепоочията. И въпреки това страшно прилича на катър.
С широк жест Пархоменко ме кани да седна и аз се пльосвам в мекото кресло пред бюрото му. Преди минути се засякохме в преддверието на прокуратурата и той, сякаш сетил се за нещо, дружелюбно възкликна: „А-а, Турецки! Тъкмо за тебе си мислех, трябва да поговорим.“ И ето сега аз чакам какво ще ми каже.
Но Леонид Василиевич погледна часовника си — работното време не бе настъпило още, започвахме в десет, запали с кибрит една от своите „Беломор“ и като се разположи в началническото кресло, продължи да мълчи.
— Саша! — неочаквано ме нарече на малко име и това прозвуча почти задушевно, приятелски, сякаш започваше разговор не на началник с подчинен, а между двама близки колеги по трудната следствена работа… — Саша! — дръпвайки дълбоко от цигарата, повтори той и взе една сива папка, надписана с черен маркер: „А. Б. Турецки“. — Скоро приключва твоят стаж и ми се ще преди колегията на прокуратурата, преди атестацията… с една дума, да уточним някои детайли на работата ти при нас…
Пархоменко сведе глава и зачете досието ми. Бях чувал какво ли не за прословутата му картотека. Години наред той се занимава с невъобразима идиотщина, води досие на всеки един от своите служители — от секретаря до старши следователя — по особено важни дела. И човек би го разбрал, ако например отбелязваше в досието какви постижения има един или друг член от колектива, какви грешки е допуснал или поне как е реагирал след забележките на началството. Но работата е там, че с четливия си почерк Пархоменко всеки ден записва на акуратно разчертаните листа всичко, което са му докладвали доносниците — колко грама водка е изпил еди–кой си на банкета по случай 7 ноември, кой с коя е преспал след банкета и така нататък. Неочаквано ми се сви сърцето — ами ако са му казали за… Рита? Но Пархоменко продължи със същия задушевен тон:
— Е, как върви работата? Меркулов кара ли ти се? — Изпитателно се вторачи в мен, като че искаше да надникне в душата ми. Дори се понадигна от креслото.
— Че кой началник не се кара… — подхванах с престорена шеговитост.
Пархоменко ме прекъсна, не възнамеряваше да се отклонява от сериозната тема:
— Ние смятаме Константин Дмитриевич за опитен работник… Обаче той си има… как да го нарека… някои приумици… — и Пархоменко завъртя пръст до слепоочието си. — Самостоятелността на следователя по делото, намиращо се в негово производство, искам да кажа процесуалната самостоятелност, предвидена от сто двайсет и седми член от процесуалния кодекс, е нещо полезно… но до определена граница. Докато не влезе, така да се каже, в противоречие с член сто двайсет и седем прим… Това са пълномощията на началника на следствената служба. А какво осъществява той? Осъществява контрол! Контрол за дейността на следователя! Но как да следиш работата на такъв като Меркулов, пита се в задачата. Щом като той се изплъзва като змиорка от контрола, значи аз трябва да му търся колая! С други думи, принуден съм, Саша, да намеря начин да го контролирам. Впрочем това е в негов интерес! Отбележи! В противен случай може да направи такива бели, че партията няма да потупа по рамото нито мен, нито него! А ти си в неговата бригада! Така че може и да не стигнеш до атестация!