Пархоменко ломотеше очевидни глупости. Моята атестация изобщо не зависеше от действията на Меркулов. Просто бе решил да ме вербува за доносник и да му докладвам за всяка стъпка на неконтролируемия ми шеф. И трябваше да призная, че има кучешки нюх. Ако не беше вчерашното ни пътуване до Болшево, явно без знание на началството, все още бих имал някакви съмнения. Ами ако са ни проследили и сега директно ме попита за това? Той се впусна в пространни обяснения, а аз си мислех какво да правя.
— Разбираш ли какво искам да кажа? — възкликна по някое време.
— Не съвсем. Извинете, Леонид Василиевич.
— Така… Така… С една дума… — Пархоменко отмести настрани пепелника с угасения фас. — Саша, току-що говорих с градския прокурор, другаря Малков… И взехме решение. Но бих искал ти като комсомолец да ни разбереш правилно… А не превратно…
Абе ти и твоят Малков — искаше ми се да му кажа — не можете да се качите на малкия пръст на Меркулов. Аз извадих страхотен късмет, че попаднах при него на стаж. За тези пет месеца разбрах, че Меркулов си остава човек при всякакви обстоятелства. А това никак не е лесно, особено в нашата работа, от която зависи съдбата на много хора. И този път, макар и да не знаех още защо, Меркулов виждаше друга страна в делото на Ракитин. И затова се решаваше на явни нарушения на закона, но аз бях стопроцентово сигурен, че е прав, макар и да не намирах обяснения на това. Засега…
— … Та решихме да те помолим — продължи досадно да увърта Пархоменко — като по-старши другари — по-младшия… Като комунисти… В интерес на работата, разбира се… Само в интерес на общата ни работа, на която сме се посветили!… Всеки ден да ми докладваш какво е свършила за деня вашата бригада по това дело… Ще рече, делото на Ракитин… Това е особено важно… От това зависи и твоето бъдеще — ще успеем ли да се сработим с теб или не… Но всичко си остава между нас, ясно?
Най-после Пархоменко изплю камъчето! Искаше ми се да кажа на тоя катър всичко, което мисля за него. Че той самият е пияница и блюдолизец, че не знае с какви хора работи и че изобщо не е дорасъл за длъжността, която заема. Но вместо това кимнах, сиреч ясно, другарю Пархоменко, ще изпълня онова, което искате… Павлик Морозов е на вашите услуги! Готов е да пише доноси за родния си баща — другаря Меркулов, ако ще по двайсет и четири часа на денонощието! Не току-така казва народът, че чуждата душа е тъмница. Моята не прави изключение…
— Чувствам, че ще се сработим, Саша, ти си умно момче! — без да скрива задоволството си от моето кимване, каза Пархоменко.
И аз отново кимнах — съгласен съм, естествено: което си е вярно, е вярно, аз съм си умно момче.
Пархоменко се намести по-удобно в креслото. Извади от нишата на бюрото още една папка — доста набъбнала, не като моето тъничко досие. Отгоре пишеше „К. Д. Меркулов“. После плъзна към мен голям бял лист и с усмивка, нелишена от катърски чар, каза:
— Тогава да започнем… от вчерашния ден…
Дявол да го вземе, чертата, отделяща лъжата от истината, е тъничка като паяжината на паяк… И аз написах:
„До
началника на следствената служба
при Московската градска прокуратура
старши съветник от правосъдието др. Л. В. Пархоменко
РАПОРТ
Във връзка с Вашето искане незабавно и лично да бъдете уведомяван за всички действия на нашата бригада по разследване убийствата на Ракитин и Куприянова Ви съобщавам следното:
Вчера, т.е. на 21 ноември т.г., оперативната група на МУР, прикрепена към нашата бригада, арестува трима особено опасни престъпници, а именно: Лукашевич, Фролов и Казаков. Последният е тежко ранен в главата. Освен това в изолатора на ГУВР се намира задържаният под стража Волин, заподозрян в убийствата. Неговата значка «Майстор на спорта» бе намерена в Соколники на мястото, където е убит Ракитин.