И още едно откритие направих в магазина на „Садовое колцо“. Оказа се, че там често е била виждана потърпевшата Соя-Серко. Продавачът Попков веднага позна Алла Александровна на снимката, която му показах, и възторжено започна да описва външността й, прехласвайки се от „кестенявите премрежени очи, бенката на брадичката“ и най-вече от „стройните крака с дълги бедра“. През последните две години, тоест вече след смъртта на мъжа си, тя често идвала тук — ту да продаде нещо, ту да купи някоя особено ценна вещ. С една дума, активно е продължавала да обновява наследената от съпруга колекция. Обаче кой знае защо ние не открихме името й на нито една от няколкото хиляди квитанции за последните две години.
След като записах набързо показанията на свидетелите и иззех от счетоводството оригиналната квитанция на името на Леонович, аз се качих на волгата и заповядах на шофьора да ме откара на „Новокузнецка“, където към четири часа бе извикана на разпит Соя-Серко.
И така, младата вдовица беше свързана не само с музейни работници, любители на старинни вещи и познавачи колекционери, но и по всяка вероятност с лица от света на тъмния бизнес. Обаче в показанията си тя не спомена нито дума за тези връзки. Един истински ценител на красотата е готов света да обърне, за да помогне на следствието. Ами ако Соя-Серко изобщо не е колекционерка? Не е ценителка на красотата, а алчна използвачка? Това предполага други качества, друго поведение. Вече бях почти сигурен в това. Следователно няма да обърне света, и пръста си няма да помръдне, за да помогне на следствието. Дори може би тая хитра лисица го насочва по лъжлива следа.
4.
На „Петровка“ 38 в кабинета на Шура и седнал зад бюрото й, Меркулов разпитваше Волин.
Отначало съгласно процесуалния закон — чл. 123 — той предложи на заподозрения да разкаже всичко, което знае за престъпленията и за обстоятелствата по делото, като изслуша одисеята му мълчаливо, без да го прекъсва и да коментира показанията му, и чак след това започна да му задава уточняващи въпроси. В протокола записваше само съществените подробности, преструвайки се, че не му правят впечатление вайканията на Волин. Този метод бе изпробван стотици пъти с „подопитните зайци“ и всеки път действаше отрезвяващо — като кофа студена вода.
Накрая Волин се успокои и продължи с тих глас да отговаря на въпросите.
Стъпка по стъпка, събитие след събитие… Следователят се спираше, за да вникне, да обмисли казаното, да не отмине нещо важно. Добре познаваше научния термин „бавно четене“. При четенето на текста човек вниква в съдържанието на всяка мисъл, в значението на всяко обстоятелство, всяка подробност… Меркулов бе приспособил „бавното четене“ за нуждите на криминалистиката… И сега почти два часа се занимаваше с „бавното четене“ на бурния живот на Волин…
Желанието да живее охолно и безгрижно бе отвело Волин в лагера на мафията. Меркулов разбираше психологията на спортистите и знаеше, че „звездната болест“ е съсипала мнозина: след славата и постоянните пътувания в чужбина — жалко вегетиране на треньорската голгота в някое средно училище или в най-добрия случай в някое мижаво спортно дружество или институт.
Такъв стрес настъпи и при самбиста Волин, който не можеше да си намери място в живота, след като напусна активния спорт. Успехът го споходи неочаквано. При честите посещения в Комитета по физкултура и спорт той стигна до заключението, че почти всички висши чиновници от спорта са замесени в някакви сделки и машинации, а руменобузият спортно-комсомолски вожд Серьожа Павлов фактически е „дал на откуп“ съветския спорт на всякакви мошеници, наши и задгранични. Формулата е проста: по най-различни начини те източват от държавната хазна народните пари, вземат за себе си седемдесет процента, а трийсет дават на министъра на спорта другаря Павлов. Волин опита да се напъха в този доходен бизнес, но тутакси го изритаха — трябвало е да се роди по-рано. Почти изпадна в отчаяние, но скоро се съживи, защото именно по това време и точно на улица „Скатертна“ се запозна със своите благодетели — Володя Казаков и Юра Леонович. По негови наблюдения тези баровци не влизаха организационно в мафията на Павлов — бяха само в пряк контакт с нея. От пръв поглед му светна, че Володя Казаков, елегантният брадат мъж с диамантена гривна на дясната ръка, има чудесен бизнес: заедно с другите три клана командва положението на московския хиподрум. А за да не възникват у почтената публика — ОБРСС и Народен контрол — глупави въпроси за неговото безделничество, колата, вилата, двата съединени апартамента или гривната с диаманти, Казаков си беше купил за „прах в очите“ едно топло местенце: водеше се на работа като заместник-директор в прочутия Елисеевски гастроном. Два пъти в месеца се появяваше в директорския кабинет при своя стар приятел Юра Соколов, небрежно се подписваше на ведомостта, но не вземаше заплата, а, напротив, всеки път връчваше на Юра плик с малко дребни пари — по една хилядарка в американски долари, защото той имаше страхотна нужда от конвертируема валута, за да изучи талантливото си момче в Кеймбридж…