От букмейкърските операции Казаков бе натрупал не една торба с пари. Нуждата да превърне осемкилограмовите торби с банкноти (точно толкова тежи един милион в сторублеви банкноти) в нещо действително ценно: злато, диаманти, старинни предмети — заведе Казаков при Леонович. Този червенокос господин заемаше отговорна длъжност в Министерството на външните работи — работеше в Управлението по обслужване на дипломатическия корпус и разполагаше с фантастични възможности. На първо време успя да го снабди на евтина цена с вносна кола, оставена в базата от някакъв дипломат, напуснал Москва. Обаче основният източник на неговите доходи съвсем не беше спекулацията с чуждестранни коли. Рижият Леонович въртеше големи далавери и имаше сериозни бизнес връзки с чужденци. Главно фирмаджии. И бизнесът му беше от ясен по-ясен. Фирмаджиите докарват в Москва разни лъскави боклуци и парцалки, а отнасят в своя Париж и Лондон руски антики…
Според показанията на Волин гешефтите с вносни дефицитни стоки, както и контрабандата със старинни вещи бяха на такава широка основа и парите, натрупани от тях, в такива големи размери, че би следвало, помисли си Меркулов, да бъдат уведомени братските органи — КГБ и Министерството на вътрешните работи. Лесна работа — обажда се по телефона, после заповядва на секретаря да ксерокопира за чекистите показанията на Волин. Но ако сега открие следствие и издаде заповед за арестуването на Соколов и сие, натрупали милиони от дефицита, пласирайки през задния вход „незаконна“ стока — тонове черен и червен хайвер, цигари, пилета и говежди изрезки, стотици кашони с марков коняк и водка за износ, — тутакси ще се намесят всички тези отговорни длъжностни лица и доброжелателите като Шчолоков, Чурбанов, Циньов, които са си вземали полагаемия се процент от печалбите на Соколов. Стига да получат тая възможност, те на секундата ще преквалифицират многомилионните разхищения в неумишлена небрежност и, току-виж, цялата глутница се отърве с лека уплаха. Не, не бива да предава това дело в МВР, нито пък в подведомствената на армейския генерал Циньов институция — КГБ, още повече че все още бяха съвсем пресни впечатленията му от тази организация след прочита на записките на Ракитин в уютния дом на стария учител по музика Люциан Ромадин…
Меркулов приключи разпита и предаде Волин на възрастния старшина. На сбогуване Волин го погледна с такава тъга, че той ободряващо му кимна: потърпи още малко, ще оправим нещата! На излизане от кабинета подследственият и конвоят му, кажи-речи, се сблъскаха с Шура Романова, която влетя като стрела. Тя едва сдържаше вълнението си и още щом се затвори вратата, с усилие каза на Меркулов:
— На, чети! Току-що взех показанията… успях да го пречупя… тоя Гелий… Лукашевич… — и му подаде изписаната бланка на протокола.
— „Всички куфари и кашони с пари, кюлчета злато и диаманти Казаков откара с моя помощ и на Генката Фролов в бялата триетажна къща край Луховиц, в която живее Михаил Порфириевич Георгадзе, секретарят на Президиума на Върховния съвет на СССР…“ — прочете на глас Меркулов.
После остави протокола на бюрото и с едва доловима ирония попита:
— Май сте нещо развълнувана, Александра Ивановна, или така ми се е сторило?
— Не те разбирам, Константин, какво толкова те развеселява, та се фукаш? Знаеш, че народът казва — на гол тумбак чифте пищови!
Меркулов отново се подсмихна, но когато видя, че подполковник Романова, страшилището за московските бандити и хулигани, е пребледняла и трепери като студентка преди изпит, каза сериозно:
— Спокойно, Шура, не се тревожи!
Той закри лицето си с ръце и седя така почти цяла минута, след което изведнъж разтърка бузи, сякаш бяха премръзнали, вдигна слушалката на външния телефон и набра някакъв номер:
— Сергей Андреевич?… Здравей, обажда се Меркулов… Слушай, Серьожа, обядвал ли си?… Не? Тогава те каня на обяд. Искаш ли да се срещнем след половин час в „Будапеща“?… Не се безпокой, старче, ще имаме маса, и то в отделен салон.