— Бих казал, че в известно отношение списъкът ви е еднопланов. Всички тук са музейни работници, специалисти, колекционери. Но вие навярно сте се срещали и с хора от друг сорт. Случвало се е да продавате, разменяте, купувате някои вещи от вашата колекция. — Това всъщност не беше въпрос, а твърдение, ето защо не изчаках отговор и продължих: — Предполага се участието на други лица, посредници, прекупвачи, спекуланти. Прав ли съм или не?
Соя-Серко почти непресторено въздъхна, извади пакетче „Малборо“ и запали спокойно. Но аз интуитивно усещах скритото й напрежение — не ми предложи цигара, значи импулсивно запали, от вътрешно вълнение.
— Съвършено прав сте, Александър Борисович. Но в наше време може ли без услугите на разни хитреци? Няма да има живот, земята ще спре! Какво да правя?! Грешна съм, уважаеми, налагаше се и да доплащам, и самата аз да правя услуги! А как иначе?
Алла Александровна възприе доверителен тон и разбрах, че няма да проговори. А и аз не съм Меркулов, за да намеря начин как да я пречупя. Тя ми предложи цигара и не защото се усети, а просто така. Значи се бе окопитила и можеше вече както си иска да баламосва неопитния следовател.
— Пък и това положение е не само с колекциите — човек не може да свърши нищо сериозно, ако не наруши някое правило! Каквото и да решиш да направиш, у нас все не може, забранено е! И излиза, че всички всичко трябва да нарушават, нали така? На всяка крачка четеш инструкции — забраняват, усложняват — и с всеки изминал ден стават все повече и повече. А цените растат. Опитай да си доставиш някоя хубава антикварна вещ…
Ах, колко сме откровени и безгрижни! Не ни трябва вашето театро, мадам Соя-Серко, кажете ни нещо конкретно! Слушах я и си мислех как по-умело да я подпитам за Леонович и прибалтиеца, за да не проваля цялото дело. Всъщност нищо не знаех за този Юрий Юриевич — кой е той и какъв е. Затова попитах:
— А защо в списъка ви го няма Юрий?
Не, не се смути. Само ме погледна с кадифените си очи, които изведнъж някак изсветляха и погледът им стана остър и недоброжелателен.
— Кой Юрий имате предвид?
— Това вече сама ще решите — съумях да се измъкна, — той е ваш познат, а не мой.
— Задавате ми гатанки — намръщи тя носле. — Че кой ли може да е тоя Юрий… май не си спомням.
— Искате да кажете, че нямате нито един познат с това име?
— А-а, не, защо — помъчи се Соя-Серко да се усмихне безгрижно, — навярно имам. Но в момента не мога да си спомня.
— Трябва да си спомните. Не настоявам, само ви съветвам. В края на краищата вашата колекция е открадната и би трябвало да сте заинтересувана не по-малко от мен това престъпление да бъде разкрито. Какви ценни антики са отнесли, събирани с години! Едва ли не от миналия век!
— Дори от по-миналия — горестно врътна изящния си профил потърпевшата, — още бащата на моя свекър е започнал да я събира.
— Толкоз повече! Затова ви питам, имате ли някакви подозрения? В смисъл, някаква идея?
— Знаете ли, нека да си помисля още малко. У дома. Ще се помъча да си спомня.
— Помислете — казах важно. — А междувременно ние още веднъж… ще проверим всичките ви познати… от списъка. Трябва да търсим — няма как! Ето и Попович пише жалби по ваша молба.
— Кой Попович? Какви жалби? — трепна Соя-Серко, сякаш не разбираше за какво става дума.
Това смущение ме изненада. Имах чувството, че не се преструва, а наистина нищо не знае за жалбата.
— Кой Попович ли питате? Ами че у нас има само един Попович, космонавта. Вижте жалбата му, на лист петдесет и три от делото — и измъкнах с два пръста от неподшитите книжа жалбата на космонавта — на половината страница бяха изредени заслугите на Павел Попович: два пъти герой на Съветския съюз, заслужил космонавт, депутат, председател на федерация в Комитета за физкултура и спорт, председател на асоциацията за дружба на СССР с някаква мижава наша африканска колония.
— Ох, какви ги говоря! — възкликна Алла, дори се плесна по челото. — Ами разбира се, че се обаждах на Павел — помолих го да ми съдейства, да ходатайства пред… Но това беше отдавна, малко след кражбата на колекцията… Каква глупачка съм! Помолих човека за помощ, а сега отричам!