И тя се усмихна с предишната подкупваща белозъба усмивка. Но аз останах с впечатлението, че не е много сигурна в твърденията си.
— Случва се… Така че ще чакам да се обадите, нали? — Стараех се да запазя добри отношения с приятелката на знаменития космонавт.
— За тоя Юрий? — попита тя, здраво стискайки ми ръка.
— Не само. Изобщо във връзка с този кръг от вашите познати.
— Да-да, разбирам.
— Чудесно, тогава доскоро виждане!
Соя-Серко излезе, а аз набрах телефона на мама. В слушалката дълго се чуваше продължителният сигнал и започвах вече да се тревожа дали не се е случило нещо… Най-после мама се обади със запъхтян глас:
— Да, моля…
— Аз съм, мамо…
Гласът й стана по-топъл:
— Сашенка, сине, чакаме да се обадиш! Толкова пъти те търсих… А тебе все те няма… Ела ни довечера на гости!
Придържайки слушалката с рамо, прибирах в папката книжата по делото на Соя-Серко.
— Защо така изведнъж? — попитах, знаейки, че майка ми не е любителка на официалните вечери. — По какъв случай? Какъв е поводът за тази вечеря?
— Ами затъжихме се за тебе, сине, това първо, нали отдавна не сме се виждали…
— А второ?!
— Павел Семьонович, знаеш, все ми натяква: къде се загуби Саша, защо не идва. Пък и иска да те запознае с един свой приятел… Във връзка с работата ти. Той е важен човек, може да те уреди на хубаво място. С добра заплата… С перспективи… Много по-висока от сегашните ти сто и четиридесет…
Ядосах се. Мразех да ми се бъркат в работата — малка заплата и прочее.
— Знаеш ли, мамо, нямам време. В момента имам една делова среща, после друга, така че не ти обещавам.
— Саша! Много те моля! Направи го заради мен! Ела!
Понякога в гласа на майка ми се появяваха такива драматични нотки, че не можех да й устоя и казах:
— Добре, но ще закъснея. Ще дойда някъде между девет и десет часа. Става нали?
— Става — повтори мама и аз затворих.
Всъщност моята майка, вече петдесетгодишна жена, е още като дете — няма собствено мнение и вечно се води по ума на другите.
След минута излязох от кабинета, а след още една — от новата сграда на следственото управление при Московската градска прокуратура. Бързах за срещата с Меркулов. Мокрият сняг, завалял от сутринта, все още не спираше. Вървях по „Новокузнецка“ в посока към станция „Павелецка“. По „Садовое колцо“ се образуваха локви от разтопен сняг. Колите се движеха бавно като костенурки. Работници в рефлекторно жълти жилетки скачваха за колесарка един ударен Москвич, за да го откарат в гараж.
7.
Списъкът с неотложни оперативни и следствени мероприятия, който Меркулов изготви по резултатите от нощните приключения на Шура Романова и нейната бригада, бе даден за работа на Вячеслав Грязнов. Той поспа един–два часа след напрегнатата безсънна нощ и се понесе из града — уреди извънредни експертизи и изследвания, вдигна на крак Централното адресно бюро, прерови картотеката на Първи спецотдел на МВР. Плюс всичко това успя да напише смислен рапорт и сега седеше в кабинета на Шура, тъпо загледан в тавана. При поздрава на Меркулов безучастно отговори:
— Привет.
Меркулов се почувства виновен пред Слава, защото още лъхаше на апетитна унгарска кухня и токайско вино.
— Слушай, приятел, пий поне един чай, да кажа да ти донесат?
— Н-не — равнодушно махна с ръка Грязнов. Единственото, което ужасно му се искаше в момента, бе да събуе прогизналите си от вода обувки.
— Александра Ивановна — обърна се Меркулов към Романова, — хайде да освободим капитана да се прибере вкъщи, а?
Романова тутакси скочи от бюрото си:
— Ти кво ми висиш тук като сопол бе, Вячеслав? Я да се пръждосваш на секундата!
— Е, ще си вървя тогава — постресна се Грязнов от грубата й нежност. Стана и без да каже „довиждане“, закрачи към вратата, отчаяно жвакайки в обувките си.
— Защо е такъв, като праснат с мокър парцал? — прошепна Шура, когато той затвори вратата след себе си.
Меркулов сви рамене, но си каза наум: „Наистина като праснат с мокър парцал.“ Пресегна се и взе материалите, оставени от Грязнов — „Сума ти работа е свършил Слава!“ — и започна да чете рапорта. „Такаа, с Лукашевич и Фролов всичко е ясно, лесничеят и автомеханиците са прибрани от милицията за разработка. Ъхъ, Казаков. Точно това ми трябва.“