Меркулов вече обличаше палтото си, когато Шура Романова неочаквано каза:
— Друг път няма да се оплакваш!
— Кой? На кого? — не разбра той.
— Кой, кой… Научил се жалби да пише тоя Казаков, тоест Крамаренко. И те му изядоха главата…
8.
На сутринта Меркулов се обади в Научноизследователския институт по неврохирургия „Н. Н. Бурденко“, където беше откаран Казаков, и поиска да говори с академик Глеб Иванович Соловьов. Двамата бяха стари познати. Преди петнайсет години Меркулов бе спасил репутацията му, доказвайки неговата невинност за смъртта на една пациентка. Той дълго уговаря професора лично да оперира Казаков, защото им трябва жив за следствието.
Течеше вече осмият час от операцията. Меркулов седеше в директорския кабинет и заедно с директора на института — Коновалов, наблюдаваше на монитора хода на операцията.
Лицето на Казаков не се виждаше. Между гънките на чаршафа се очертаваше само главата. Кой знае защо Меркулов си спомни стария фотограф на перона в Кратов. И неговата глава така се очертаваше под черното платно зад големия дървен апарат с триножник, ръката му се подаваше и сваляше капачето на обектива като шапка за поздрав. Така и сега Меркулов виждаше само ръката на Казаков — с едра длан и неподвижна.
Коновалов стана и извика Меркулов при друг монитор.
— Включвам го специално за вас, Константин Дмитриевич.
На екрана се появи дълбока влажна ямичка, дъното на която се изпълваше с кръв като стъпка в мочурище, а после изсветляваше под тръбичката на кръвоизсмукващата помпа и се оголваше жълтеникавото, с цвят на стар мрамор вещество на главния мозък. Меркулов с вълнение проследи как към дъното с леко потреперване се насочиха челюстите на пинцета и бързо изтеглиха хищното тяло на куршума, увеличавайки кървящата рана…
След половин час от операционната излезе професор Соловьов и силно заеквайки, каза:
— Д-д-драги К-к-константин Д-д-митриевич, з-з-здра-вейте.
Меркулов знаеше, че хирургът заеква само извън степите на операционните помещения.
— Д-д-док-колкото разбирам от к-куршуми, този е от чуждестранен п–пистолет — и Соловьов му подаде целофановото пликче. Но Меркулов вече бе видял, че калибърът не е деветмилиметров, а доста по-малък. — Що се отнася д-до вашия к-к-клиент, не се б-б-безпокойте, след д-ден — д-два ще можете да разг-говаряте…
— Уважаеми другари академици! — произнесе Меркулов с тържествен тон. — От тази минута Казаков се обявява за специален пациент от държавна важност. Ще ви помоля да ограничите при него достъпа на медицинския персонал, особено на санитарите и санитарките. Външни лица ще се пускат само с лично разрешение от мен. Сега ще дам нареждане да му се постави денонощна вътрешна и външна охрана. — Меркулов вдигна слушалката на телефона и набирайки номера на Романова, добави: — Никакви външни лица…
9.
Четири крачки напред. Четири — обратно. Той се разхождаше под тесния навес на станцията на метрото. При всяко обръщане внимателно се взираше по „Новокузнецка“ в посоката, от която идвах. Който не умее да чака, няма място в разузнаването — хрумна ми тая фраза от един глупав шпионски роман.
— Каква неочаквана среща, Льоша! Отдавна ли чакаш?
Ракитин младши се смути:
— Ами аз, Александър Борисович, ходих с едни приятели в музея. Знаете ли музея за театрално изкуство „Бахрушин“? Те нещо се забавиха и вие тъкмо…
— Недей, Льоша! Мен чакаше… Познах, нали? — попитах с тон, нетърпящ възражения. По момчешката му физиономия личеше, че не умее да лъже.
Той кимна:
— Честно казано, вас…
— И в петъка си ме чакал. А в събота и неделя си ме търсил по телефона вкъщи — продължих да го разпитвам.
Дългият Льоша престъпваше от крак на крак.
— Трябва да поговорим… Оня ден Константин Дмитриевич каза да търся вас, ако възникнат проблеми…
Влязохме в преддверието на „Павелецка“ и застанахме до разменните автомати. Покрай нас минаваха на тълпи хора, блъскаха ни, но нямаше време да отидем в някое барче или да го заведа в прокуратурата.