— Ето, заповядайте — подаде ми Льоша пакет. Дори не забелязах дали го извади от джоба, или през цялото време го е държал в ръка.
Всъщност това беше средно голям син плик, натъпкан с листове, сгънати на четири.
— Какво е това? — попитах.
— Татковите записки. Той ги пазеше. Затова не исках да попаднат в чужди ръце. Когато те дойдоха, успях да ги извадя от писалището му и ги пъхнах под пуловера си…
Все още нищо не разбирах и го гледах с недоумение, а той облизваше устни, сякаш му бе пресъхнала устата.
— Кои „те“?
— Не се ли досещате? — Льоша наклони глава, на която едва се крепеше малкото плетено таке.
Не се досещах.
— Дойдоха трима души. Полковник, майор и един цивилен, който приличаше на плъх. Той беше главният. Каза на мама, че баща ми бил шпионин. Но това не е вярно! Татко е честен човек, по-честен от всички тях! Той така обичаше нашата родина! Знам със сигурност. И дядо може да го потвърди… Също и Валерий Сергеевич Пономарьов, един татков приятел…
Льоша трепереше от вълнение.
— Кога стана това?
— В деня, когато убиха татко… В сряда. На другия ден дойдохте вие. Претърсиха целия апартамент, дори… — Льоша сведе очи — надничаха в клозетната чиния. Но май нищо не намериха. Само дето паникьосаха мама… Чух как я заплашват… Извинете, че тогава тя не ви каза нищо… А и аз не можах — вероятно те подслушват апартамента, нали така?
Погледът му настояваше за отговор и аз кимнах. Вероятно. Със сигурност. Дори са били длъжни да го подслушват…
— Льоша, уверен ли си, че тези трима мъже са били от КГБ?
— Внукът на един генерал от ГРУ не може да сгреши! — с малко неуместен патос заяви той. — Те бяха със сини петлици, а у полковника видях и значка „Заслужил чекист“…
— Знаеш ли имената им? Длъжностите?
— Извинете, не ги знам. — Льоша отново заби поглед в крака си. — Може би мама ги знае… Само че не й казвайте за нашата среща… И ако ви потрябвам, моля ви, не се обаждайте у дома… Звъннете на Юля… Записал съм ви телефона й на едно листче, в плика е… А сега ще тръгвам…
След секунда Ракитин-младши се смеси с тълпата, устремена към ескалатора.
Измъкнах цигара, запалих с кибрит и тъкмо се оглеждах къде да хвърля клечката, видях насочилия се към мен милиционер. Съвсем бях забравил, че пушенето в московското метро е строго забранено.
10.
— Давай, Макаров! Вкарай най-после тая шайба! — кресна в ухото ми червендалестият запалянко отдясно.
Двамата с Меркулов седяхме на най-горния ред на сектора — Гарик ни изостави, срещна приятели от школата, — а на леденото поле долу играта беше в разгара си. Моят „Спартак“ бе нагънал „Криле на Съветите“ в тяхната половина и отдавна трябваше да забие още една шайба в мрежата им. След като откриха резултата още в първата минута, спартаковци вече петнайсет минути се суетяха пред вратата на „крилцата“.
А за тези петнайсет минути аз успях да докладвам на шефа ми за резултатите от моето първо дело като следовател — за блестящата „находка“ в оказионните магазини и за безплодния разпит на мадам Соя-Серко.
— Леонович трябва да се арестува — замислено произнесе Меркулов, — а у мадам утре ще проведем обиск. Утре. Ако успеем.
Той говореше само с устни, но аз добре го чувах през възбудените крясъци на публиката и стърженето на кънките по леда. Имах чувството, че играта изобщо не го интересува, постоянно се оглеждаше наоколо, сякаш търсеше познати по препълнените трибуни в Двореца на спорта.
После му разказах как ме вербува Пархоменко за доносник. Той пророни нещо като през въздишка, но макар че не можах да чуя какво, бях сигурен, че каза „мръсник“. Когато стигнах до „случайната“ среща с Ракитин-младши, Меркулов напрегнато се заслуша, престана да се оглежда наоколо и впери очи в ръкава на найлоновото ми яке. Понечих да бръкна в джоба и да извадя плика, но той ми изсъска:
— Н-нее…
Охо! Значи наистина се опасява, че ни следят! Престорих се, че вдигам ръце да аплодирам, и за мой късмет „Спартак“ заби втора шайба.
— Нали помниш, когато ти казах, че сме нагазили в лайна? — отново едва чуто проговори Меркулов и аз пак се удивих, че долавям всяка негова дума.
— Помня.
— Тогава съм се лъгал. Мислех, че е кална локва, а то се оказа цял океан. Океан от помия!
Погледнах го — беше дяволски разстроен.