Касарин не вземаше участие в разговора, но аз забелязах острия поглед, с който проследява всяко ставане на мама. Имаше интересно лице — сухо и младолико, със зелени студени очи.
Без видима връзка с онова, което говореше Сатин, той неочаквано се обърна към мама:
— Елена Петровна, ние бяхме големи приятели с Борис Борисович Турецки. Но вие, разбира се, помните…
За секунда, не, за част от секундата мама замря, а после, притискайки длан до гърдите си, възкликна:
— Какво говорите, драги Василий Василиевич?! Нима сте познавали Борис? Боже мой, колко отдавна беше това! Знаете ли как загина? В ужасна катастрофа! Разкажете ми нещо за него!
Касарин си наля малко коняк и облягайки се назад във фотьойла с чашата в ръка, за пръв през цялата вечер се усмихна. Аз дори поизтрезнях от неговата усмивка, която тутакси му придаде вид на озъбен плъх, изскочил от канал. Той прекара свободната си ръка по долната част на лицето, сякаш да изтрие гнусното изражение…
Мама бъбреше оживено с госта, дори си спомни, че баща ми й е разказвал за тяхното приятелство… ох, не, не е много сигурна, но трябва непременно още веднъж да се съберат, дори със семействата, нека някой път да им заповяда на гости със съпругата… Как не, разбира се, че ще се порови в снимките… По някое време се сепна — „имате си мъжки разговор, аз ще се оттегля, няма да ви преча. Сашенка, ела после да ми се обадиш след…“.
Сатин непрекъснато доливаше чашата ми с ужасната „огнена вода“, но аз вече се контролирах: първо, изядох огромно парче масло и, второ (което всъщност беше първо), изтичах до тоалетната и бръкнах в гърлото си, за да повърна. Повече от ясно беше, че този мой „колега“ ще поиска нещо от мен, не току-така Павел Семьонович ме поеше толкова радушно. Едно театро вече изиграх тая сутрин на Льоня Пархоменко; може би и вие се натискате? На драго сърце, готов съм да ви баламосвам, докато паднете под масата.
Страхотен чешит беше тоя Касарин! Отначало дори ми хареса — без никакви заобикалки ми показа служебната си карта, сиреч представи се. Важна птица — генерал-майор от държавна сигурност! Хубав „колега“!
Сатин, тананикайки си под нос един мотив от „Царицата на чардаша“ — любовта такава глупост е голяма, — отиде в кухнята да запари чай по специална китайска рецепта, а Василий Василиевич, впервайки в мен немигащи очи, произнесе:
— Имам с вас, Александър Борисович, един поверителен и същевременно съвсем официален разговор. — И като видя, че аз само свивам рамене, продължи: — Вече споменах, че бяхме приятели с вашия баща, по едно и също време завършихме аспирантура в университета. Той беше в икономическия, а аз — във философския факултет. Нямам навик да хваля хората, но баща ви, Саша, беше изключително умен и способен. Често се срещахме на „Моховая“, понякога и в Ленинската библиотека. Обсъждахме Маркс, Ленин и… Сталин, размишлявахме за социализма. Попивахме, тъй да се каже, азбучните истини, станали за нас смисъл на живота. Няма да крия — не всичко вървеше гладко, не всичко беше ясно… Но без това не може…
Интересен ми беше този човек, седнал насреща ми в дълбокия кожен фотьойл, но не го разбирах накъде клони…
— Трябва да се проумее, Александър Борисович — продължи той, — че борбата в обществото никога не е затихвала. Тя се води дори сега, докато пием с вас коняк. Светът е разделен на два враждебни лагера — червен и бял, лагера на социализма и лагера на империализма, извинете за шаблона. А в борбата има само един победител. Маркс е доказал, че ще победят червените. И аз му вярвам. Но много повече вярвам на нашия сънародник Улянов-Ленин, който откри един забележителен закон: „Диктатурата на пролетариата е неограничена от каквито и да било закони власт, която се опира на насилието.“ Разбирате ли — на насилието! Времето само размести акцентите. Отначало вместо диктатура на пролетариата възникна друго понятие — партия, комунистическата партия. Сега научното разбиране се разви по спиралата нагоре, от което следва, че диктатурата принадлежи на нас — Държавна сигурност! Ние сме партия в партията, защото сме много по-организирани и по-образовани от общия състав на партията. КГБ е авангардът на КПСС!
На вратата се подаде главата на Сатин, но тутакси изчезна при думата „КГБ“.
— Искам да изградя нашия разговор на абсолютно реалистична почва. — Василий Василиевич наля коняк, този път само на себе си, и то доста внушителна доза. — Отначалото смятах да ви поканя на разговор в моя кабинет, но после реших, че е най-добре да се срещнем тук. Добре се познавам с вашия пастрок, а най-важното — бях приятел с баща ви. В известен смисъл нося морална отговорност за вас.