Всеки момент ще дойдат да арестуват и мен. Но аз не се плаша от съд и присъда. Аз се ужасявам от презрението на моите другари и ми е тъжно да умра с мисълта, че злото е толкова силно и ще остане безнаказано. Кой ще отмъсти за мен?!
Сбогом, скъпи мои. Простете ми, ако можете. Благодаря ти, Лена, за любовта, за всичко!
Ваш Борис“
Отначало това ми се стори абсурдно, сякаш беше една от художествените измислици, които бях чел в романите. Препрочитах писмото втори, трети… десети път, докато най-после осъзнах смисъла на написаното. Мама. Тя е разбрала веднага, че тоя Касарин е оня същият. А той я изпитваше — „ние бяхме големи приятели…“. Погледнах пощенското клеймо на плика — Архангелск, 21 ноември 1962 година. Двайсет години. Годишнина. Прибрах писмото и отидох в хола. Дълго седях на дивана, не бях в състояние да мисля за каквото и да било. „И жеравите, печално отлитайки…“ Усетих се, че песничката на Сатин ме преследва, измества нещо много важно, пречи ми да взема решение. Навярно сега, свита на кравай на крайчеца на леглото, мама се терзае, че не е изпълнила заръката на татко и лично е съдействала да се срещна с този подлец и убиец. „Не съжалявам за годините, пропилени напразно…“ Тфу, идиотщина.
Съблякох се и легнах, но сън не ме хващаше. Над главата ми таванът бавно се люлееше в светлите квадрати на прозорците, осветявани от фаровете на преминаващите автомобили. Сигурно бе от водката. Затворих очи и тутакси видях сън — смешен клоун удря медни чинели и писука някаква тъжно-весела мелодийка. Разбрах, че това не беше сън, а спомен. Отново затворих очи — клоунът все така писукаше, а някой до мен весело каза: „Както преди войната!“ Нима е имало война? „Както преди войната, нали, Леночка?“ Там-там, там-там, та-та-там… Спомних си — бях с татко и мама на куклен театър в Соколники. Бях на пет години. Тогава живеехме на „Строминка“, близо до парка.
Погледнах часовника си — два и половина. Запалих цигара, но веднага я угасих, беше ми противна. До отиването на „Петровка“ имаше още два часа и половина. Тихо се облякох и си тръгнах. Застанах на ъгъла на „Ленински“ и „Ломоносовски“ проспект. След двайсетина минути дойде такси, качих се и казах на шофьора адреса на Рита.
Част четвърта
Касарин и другите
1.
23 ноември 1982 година
Меркулов обичаше да казва, че да ръководиш, значи да предвиждаш. Опитният следовател по особено важни дела бе разработил с пълни подробности плана за внезапния обиск у Георгадзе. Беше предвидил всичко: какво ще е времето през първата и втората половина на деня — бе направил справка за прогнозата, — настроението на „велможата“, неговите жестове и мимика, количеството охрана при къщата и доколко е предана на своя бос. Беше въвел в плана и особен коефициент, който нарече „фактор на случайността“, и това означаваше, че всеки член от нашата бригада, включително и стажантът Турецки, трябва да е готов за всякакви изненади и да възприема случайността като неизбежност.
Навън беше още черна, непрогледна нощ, когато шофьорът от МУР позвъни в жилището на Рита и каза, че колата ме чака. Междувременно Рита успя да ме свести с конска доза силно кафе и седалгин. Нямах желание да спя, а още по-малко да се разделя с нея. Седяхме в кухнята и си приказвахме за баща ми, Меркулов, Касарин. Лицето на Рита беше непроницаемо, очите й бяха устремени в незнайни за мен далечини.
Слязох с шофьора и се качих във волгата, която ме понесе през спящата Москва от „Фрунзенска крайбрежна“ към „Петровка“. След петнайсетминутно съвещание в кабинета на Романова нашата оперативна група се изсипа на улицата и се насочи към двете коли. Градът беше тих и безлюден. При градината „Ермитаж“ не се виждаше жива душа — никакъв пешеходец, никакъв автомобил. Силният вятър носеше по „Петровка“ части от афиши с ликовете на Муслим Магомаев, Алла Пугачова и Людмила Зикина, откъснати от кръглите бетонови колони за афиши. Вятърът, студен и пронизващ, сякаш съскаше в ушите ни злобни закани: ще видите, хора, леден ще стана и още по-силно ще хапя…