Майор Красниковски седна зад волана и подкара нашата кола след патрулната волга, в която се качиха Романова и Панюшкин с Рекс.
— Дали не забравих да изключа чайника, преди да изляза от къщи? — неочаквано се обади Меркулов, който седеше на предната седалка до майора.
Той бегло го погледна и каза кротко:
— Спокойно, Константин Дмитриевич! Ще видите, че всичко ще мине успешно…
При полското търговско представителство излязохме на „Садово-Самотечна“. Тук първата кола включи буркана и като наду сирената, с пълна скорост се понесе към околовръстната магистрала, от която беше съвсем близо до селището на Върховния съвет. Ние неотстъпно я следвахме. Над Москва бавно се развиделяваше — съвсем неудобно време да будим и да правим обиск у втория по важност човек в нашата съветска многонационална държава…
От тонколонките на радиото бодро звучеше баритонът на Магомаев, Красниковски и Потьохин разгорещено спореха за грузинската кухня, ние с Меркулов мълчахме.
В интерес на истината аз не се вълнувах от предстоящия обиск, нито пък се заслушвах в спора кое ястие е по-вкусно — сулугуни или сациви. Не ме радваше и закачливата песен. Не можех да се отърва от мисълта, че имам някакъв много важен спомен от детството, нещо във връзка с баща ми, което съм забравил и на всяка цена трябва да си спомня, защото от него някак зависи целият ми живот.
Всъщност какво знаех за моя баща? От разказите на мама знаех, че е загинал в самолетна катастрофа, когато съм бил още малък. Той завършил с отличие аспирантура и работел над кандидатска дисертация на важна икономическа тема — неговите предложения трябвало да направят преврат в нашето планово стопанство и да доведат до гигантски скок в производството на стоки за широка употреба. За да доразвие своите идеи, заминал на работа в Архангелск, в новосъздадения съвет за народно стопанство. Веднъж тръгнал на командировка в областта със самолет „У-2“. Аварията станала над морето, отломките на самолета заедно с пилота и единствения пътник потънали, затова никога не бях ходил на гроба на баща си.
Злото, неясно и ефимерно, каквото често го бях виждал в детските си сънища, изведнъж бе добило реална и конкретна форма. Злото вече си имаше име, фамилия и дори генералско звание. И сега, когато бях обзет от мисли за този злодей, погубил баща ми, неочаквано в съзнанието ми проблесна нова догадка — Льоша също ми бе говорил за Касарин! Да, той е цивилният, ръководил обиска в апартамента на Ракитини, който е приличал на плъх! Голям и хитър плъх! Впрочем такова впечатление създава само когато се усмихва. Нещо толкова необяснимо и страшно. Обикновено усмивката разкрасява лицата дори на грозните хора, а при този показва неговата хищна същност! Потръпнах от отвращение и си помислих, че най-важното сега в моя двубой с Касарин е да не върша глупости, да не се поддавам на чувствата. Ето в какво ще имам нужда от твърдост и методичност — ще трябва да разкажа всичко на Меркулов и да поискам съвет…
Вече наближавахме вилата на Георгадзе. До пристигането ни оставаха трийсет секунди.
— От скарата най обичам шишчета по карски! — заяви Красниковски.
Шестнайсет секунди…
— Не, другарю майор, обикновените кавказки шишчета са страхотна вкуснотия — месото им е много по-сочно…
Осем секунди…
— А на мен ми харесват ребърцата, особено със сос ткемали — внесох и аз лептата си в полза на кавказката кухня.
Секунда. Край. Пристигнахме…
Резиденцията на Георгадзе напълно покриваше представите ми за жилищата на нашите вождове. От пътя се виждаше само част от къщата — триетажна, в стил модерен, ярка и ефектна, с причудлива форма на балконите и прозорците и многобагрени орхидеи в мозаичния фриз на корнизите.
— Каква странна къща! — възкликна Романова, идвайки към нашата волга. Ние бяхме наобиколили Меркулов в очакване на нареждания.
По-голямата част на сградата бе закрита от вечнозелени мури и ели, много високи и необикновено гъсти. Зад тази жива ограда имаше още една, но метална, изработена по специална поръчка. Владенията на Георгадзе изглеждаха необятни, а градината, спускаща се към голямо езеро, приличаше по-скоро на градски парк за отдих и култура.