— Навремето, уважаеми туристи, това имение е принадлежало на проклетия капиталист — търговеца Рябушински — информира ни всезнаещият Красниковски.
До високата желязна порта имаше пристройка — пропуск, пред който се зеленееше будка, подобна на охранителните будки при посолствата. От нея вече бе излязъл и бързаше към нас дежурният лейтенант — чекист от Девето управление на КГБ, който приличаше на настръхнал гарван — всичко по него беше черно: дебел черен кожух до петите, черни валейки с галоши, черна спусната ушанка.
— Какво търсите тук? Тук е забранено. Не виждате ли, че това е правителствена зона?! — каза той с известно пренебрежение и ни посочи с черната ръкавица табелата с надпис: „Правителствена зона! Влизането строго забранено!“
Тогава напред излезе Шура Романова, която днес беше в пълна парадна униформа, дори бе разкопчала шинела си, за да се виждат всички ордени и медали, подрънкващи на високата й гръд при всяка крачка.
— Аз съм подполковник Романова. Нося срочна пратка за другаря Георгадзе. Николай Анисимович Шчолоков ми нареди да я предам лично на Михаил Порфириевич!
— Как, викаш, че ти е името? — нахално попита лейтенантът, макар че беше чул добре всяка нейна дума.
— Романова, викам, от Министерството на вътрешните работи! — спокойно повтори Шура. — Нося пратка от министъра!
След като я огледа, а и всички нас с презрението на слуга, работещ при високопоставен и могъщ господар, той се отправи към будката, тежко престъпвайки от крак на крак…
Минута още, и щеше да извика подкрепление. Аз шумно поех въздух, Шура скръцна с ботуши, Красниковски бръкна за пистолета си, а на Потьохин му изкуркаха червата — явно от мисълта за шишчета в сос ткемали. Панюшкин пък означи с устни яка псувня. Хладнокръвие запазиха само най-мъжествените от нас — овчарката Рекс и следователят по особено важни дела Меркулов.
Порталът беше все така затворен. Сигурно охраната ни наблюдаваше отвътре и ни държеше на мушка със своите калашници. „Гарванът“ се насочваше вече към телефона. Не можех да си представя как при тия обстоятелства ще правим обиск.
Най-после Меркулов шумно се изсекна. Това беше уговореният сигнал за началото на действията. Подчинявайки се на тази заповед, Красниковски, Потьохин и аз се озовахме на площадката пред вратата на пропуска.
— Там не може! Я се връщайте веднага! — изграчи „гарванът“, хващайки се едновременно за слушалката на телефона и дръжката на пистолета.
Но Шуриният пистолет, насочен към гърдите му, тутакси го накара да млъкне. Меркулов отиде зад него и с такава неочаквана сила го стисна за ръцете, че той дори изписка: „Оох, боли, ще ми счупиш китките, другарю!“
Докато Меркулов и Романова му слагаха белезници, Красниковски се отдръпна от вратата на пропуска и се втренчи в нея с хипнотизиращ поглед на питон. Още при разработката на нашия план ми бяха казали, че той е страхотен спец по разбиването на врати, това било най-голямата му страст. Майорът отстъпи още крачка-две и се опря с лявото рамо на будката, където Меркулов, Панюшкин и Романова наместваха лейтенанта „да полегне“. Копирайки маневрите на майора, Потьохин се приготви да го подкрепи.
Ексшампионът на дружество „Динамо“ от полутежка категория поприклекна и като се засили, блъсна с дясното рамо вратата.
Онова, което се случи в следващите секунди, бе пълна изненада за всички — проява на така наречения от Меркулов „фактор на случайността“.
Без да срещне очакваното противодействие, майорът влетя в помещението, прекоси го полуприведен и заби глава в насрещната врата, която… също не беше заключена. Подчинявайки се на физическия закон за инерцията, едрото му тяло продължи в някакво „салтомортале“, при което той успя по необясним за нас начин да измъкне пистолета си и да стреля във въздуха, после се „приземи“ заднишком в клоните на голям храст до алеята към къщата.
Влязохме в помещението на пропуска и с един поглед аз се уверих, че вътре няма никаква охрана — нито чекисти, нито милиционери.
В същото време от къщата изскочи събуден от гърмежа полуоблечен мъж. Очевидно този дългуч беше началникът на охраната, на когото се готвеше да позвъни „черният“ лейтенант. Вдигнал пистолет над главата си, той истерично изкрещя със силен грузински акцент: