— Бъндюги! Нето крачка нъпред! Вий сте обкръжени! Хвърлъй оръжие!
Грузинецът стреля нагоре и улучи близкия фенер. Това беше много неприятно, защото лампата се пръсна с оглушителен пукот, парченцата й се посипаха по главите ни, а най-много пострада Красниковски, който все още висеше закачен в клоните на храста.
Този трясък изнерви страхотно винаги флегматичния Рекс. Той излая и без команда се метна към началника на охраната. Околността се огласи от нечовешки писък. Рекс го бе захапал за ръката, а след като изпадна от нея пистолетът — заби зъби в меките тъкани на тялото му, разположени по-ниско от гърба, както се изразяват съдебните лекари.
От къщата изскочиха още двама души. Те бяха успели да се облекат, но не успяха да се ориентират в ситуацията и започнаха да стрелят по горкия Рекс, който влачеше по земята началника им. Куршумите разравяха почвата наоколо, кучето приседна и нададе зловещ вой. Имах чувството, че полудявам, защото друг цял–целеничък Рекс се бе върнал при водача си и скачаше на половин метър от мен. Не можах веднага да съобразя, че така вие началникът — тъпите му подчинени го бяха простреляли в прасеца.
Красниковски най-после се измъкна от храста и се втурна към входа на къщата. Може би щеше да влезе, ако не се беше спънал в грузинеца — просна се с целия си богатирски ръст на площадката пред вратата. Настъпи тишина и след секунди ситуацията коренно се промени. Нашият майор и техният майор седяха един до друг на стъпалата, раздърпани, окървавени, напълно изтощени. Но славните представители на правоохранителните органи все още бяха в състояние да разсъждават, поприказваха, споменавайки на няколко пъти името на Андропов с различна интонация, и стигнаха до две идентични заключения: ние не сме бандити терористи, а свои — колеги, упълномощени лично от Андропов да извършат обиск в дома на Георгадзе. Така че не е задължително да се стреля по нас.
Някъде от къщата избоботи тревожен глас:
— Майоре, каква е тази дандания? Какво става? Ааа?
На площадката се появи величествена фигура в дълъг до петите халат. Това беше самият Михаил Порфириевич Георгадзе.
Очевидно той гонеше седемдесетте, но изглеждаше доста по-млад, висок, незатлъстял, с аристократично лице на грузински княз и насмешлив поглед в черните очи.
Във вестибюла, където влязохме, изведнъж стана шумно и многолюдно. Надойдоха хора, които сновяха наоколо и си разменяха реплики на висок глас. Усещах тяхната враждебност към нас, която струеше от очите им като сълзотворен газ.
Сякаш без да ни забелязва, Георгадзе гледаше Меркулов — с набитото око на висш чиновник бе разпознал главния в групата.
— И така, с какво мога да ви бъда полезен? — попита той.
— Имаме заповед за обиск — каза Меркулов, подавайки му документа.
Всички обитатели на къщата се разсмяха като по команда с изключение на Георгадзе, който само леко се усмихна и присвивайки очи, ги впери в заповедта. След като я прочете, замислено огледа Меркулов от главата до краката и пусна листа, който плавно падна на пода.
— Нямам време за такова нещо. Трябва да отида в Кремъл, имаме сесия на Върховния съвет, на която ще ме преизберат за секретар на Президиума…
В същия миг някъде зазвъня телефон. От горния етаж някаква жена извика нещо на грузински. Георгадзе се качи.
След пет минути същата жена ни покани — вече на руски — да се качим в кабинета.
Просторната стая, тиха и уютна, застлана с килими, окичена с портретите на членовете на Политбюро и с картините на известни художници — Саврасов, Кустодиев, Левиатан, Айвазовски, задръстена със скулптури на неизвестни майстори и пълна с книги, — представляваше нещо средно между музей и библиотека на милионер. Стопанинът седеше полуобърнат към нас в кресло с висока облегалка, зад масивно скъпо писалище с половин дузина телефони по него. Ръката му все още стискаше слушалката върху червения телефон — кремълската „линия“, а погледът беше устремен някъде в пространството.
Когато насядахме в креслата пред бюрото, видях, че Георгадзе гледа не някъде в пространството, а в портрета на Андропов, закачен над входната врата. До него висеше портретът на Брежнев в траурен креп.
— Не мен… чуваш ли… а тебе те сваля — бавно проговори Георгадзе, премествайки поглед към бившия си пряк началник, — разбираш ли… скъпи мой, незабравим приятелю… нали помниш, че ти говорех… недей… не бива да допускаш при себе си този човек… той е лош… ненадежден… колко пъти ти казах… ти не ме послуша… не руснак, не евреин, не грузинец, а арменец… най-големия предател…