Слушайки тези обяснения, Меркулов кипеше от възмущение. Не открихме заявлението на Мазер до московския прокурор. То беше изчезнало заедно с „процедурната сестра“.
Меркулов набра 02, извика следствено–оперативна бригада от ГУВР и извести „колегите“, все пак това дело спадаше към тях. Изчакахме идването на следователя Боровик, дълъг глистообразен момък, и напуснахме първо отделение на института „Склифосовски“. Меркулов бързаше. Предстоеше ни обиск у мадам Соя-Серко, така че шефът не искаше и там да ни изненада поредният провал…
5.
Соя-Серко живееше в синьо-стъкления небостъргач на улица „Танееви“, близо до „Сивцев Вражок“. Отляво бе домът на Росински, бащата на руската авиация, отдясно — старинна къща със заковани дъски по прозорците. Някога тук е живял писателят Херцен. А отсреща проблясваше с прясно боядисаните си стени и дограма домът музей на композитора Танеев.
Меркулов, Погорелов, аз и двете поемни лица — мъж и жена — слязохме от милиционерския бус. От входа насреща ни излязоха двама добре облечени мъже. Единият каза на другия:
— Новият пипа много твърдо! За една седмица петима министри уволни! А нашият Рижков се самоуби, уплаши се от затвора! Ама че истории…
Интересно, какво ли ще кажат, когато чуят за операция „Експорт“?
Влязохме в просторния вход. С мощния асансьор за секунди се качихме на деветия етаж. Отвори ни Соя-Серко и удивено вдигна вежди:
— Идвате за обиск? У дома? Вие сте полудели! — И почти объркано допълни: — Но аз съм потърпевша!
— Какво говорите, Алла Александровна? — ехидно й намекнах за вчерашния ни разговор. Меркулов обаче ме сръга да млъкна, отстрани домакинята от вратата и влезе. Погледът, с който тя го измери, би могъл да заледи вода.
— Не, няма да оставя така тая работа! — втурна се тя към телефона, но Меркулов вече държеше слушалката: каза името и длъжността си и помоли операторките от телефонната станция да изключат номера за три часа, за да не може друг абонат да се свърже с него.
Соя-Серко демонстративно се тръшна във фотьойла до масичката в хола, взе новия брой на „Литературна газета“ с портрета на Ленин на първа страница и се престори, че продължава да чете статията, от която я бяхме отвлекли с нашето идване.
— И какво толкова интересно четете, уважаема? — попита майор Погорелов и надникна през рамото й.
— Интересно ли казахте? — предизвикателно го апострофира домакинята. — Знаете ли от какво е умрял Достоевски?
— Как да не знам?! От старост, дошло му времето и се гътнал — бързо реагира майорът, но аз не бях сигурен дали изобщо е чел Достоевски.
— Не, не познахте — злобно се засмя Соя-Серко, — за ваше сведение великият писател е умрял от обиск! Да-да, от обиск! Прочетете за това… През 1881 година у неговия съсед народоволеца Баранников нахълтали стражари. За обиск. Както вие сега при мен. Щом чул за това, Фьодор Михайлович получил кръвоизлив от устата. От този ден се поболял, паднал на легло и след време умрял, ясно?!
— Е, с вас, уважаема, това няма да се случи — добродушно продължи дискусията Погорелов.
— Майоре, не влизайте в пререкания — прекъсна го Меркулов. — Да започваме работа!
Извади от следственото си куфарче заповедта за обиск. Соя-Серко я подписа почти без да я прочете. Започнахме една след друга да обискираме всички стаи и сервизни помещения в този огромен и разкошно обзаведен апартамент.
Меркулов, който съблече не само балтона, но и униформената куртка, вършеше най-черната работа: проверяваше отдушниците в банята и клозета, бъркаше в готварската печка и камината, лазеше под диваните. По челото му избиха капчици пот, на едната буза чернееше сажда. Но той не униваше. Знаех, че моят шеф, аристократът Меркулов, се измъчва само от безделието, работата винаги го тонизираше.
Аз се заех с огромната фамилна библиотека на Соя-Серко. По някое време Меркулов ме подкачи:
— Работете, милорд, работете! Колкото по-ленив е един човек, толкоз повече трудът му прилича на подвиг!
Но аз не отвърнах на шеговития му тон и казах полугласно:
— Тук няма каквото търсим. Има само проза, поезия и най-различни други жанрове.