Меркулов иронично се усмихна:
— Ех, милорд, милорд! Нима не знаете, че всички жанрове са хубави освен житейската проза?!
„Какво му става днес? — помислих си. — Защо е толкова весел, говори само с афоризми! Дали е на добро?“
След като ми възложи да прегледам отдела с класиката, Меркулов се сведе над лавиците с предреволюционни издания. Мина час. Само мелодичният звън на часовника в хола напомняше за тленността на нашето съществувание. Вадех един по един тежките томове от събраните съчинения на Толстой, Балзак, Дикенс, Тъкъри… А Меркулов бавно, сякаш с неизпитано удоволствие прелистваше „Учредяване на съдебните норми“, „История на руската литература от XIX век“, романа на Чарска. От време на време, също като библиофили в книжарница, си разменяхме реплики.
— Я виж! Първото издание на „Дванайсетте стола“!
— Остави столовете! — отговаряше Меркулов. — Познай какво държа в ръцете си! Брюсов! Първата му стихосбирка! Това вече наистина е рядкост!
Мина още половин час. Прелиствайки всички тези книги, албуми с марки, с илюстровани картички, си мислех: „Дявол да го вземе, тая жена е направо някакъв си граф Монте Кристо в рокля! Какви несметни съкровища притежава! Интересно, колко ли хиляди струва всичко това?“
В същия миг Меркулов изрече: „Кон-фа-бу-ла-ция!“ Честно казано, никога не бях чувал тази дума. Той я произнесе високо и на срички, очевидно да привлече вниманието ни. И успя. Всички сякаш по команда обърнахме глави към него. Лицето му беше все така сериозно, но веселите искрици в очите го издадоха. Веднага разбрах, че започва поредния си етюд. Още не ми беше ясна причината за това представление, но че ще последва малък скеч, бях сигурен, защото помнех предишните изпълнения на съветника от правосъдието Меркулов.
Най-вероятно искаше да подчертае някакво доказателство. Формулирано на следствен език — „вписване в протокола на важна улика, открита пред очите на обвиняемите и поемните лица“.
След доста красноречива пауза Меркулов отново проговори:
— Другари, да, и вие, Алла Александровна, елате тук, ако обичате!
Майор Погорелов, с широко разкопчана риза, и поемните лица — някакъв чичка с бръсната глава и полувоенна куртка, и апетитна чипоноса блондинка в рокля на цветя — едновременно тръгнаха към лавиците, до които стоеше Меркулов.
— Алла Александровна — официално обръщайки се към нея, каза Меркулов, — както вече разбрах, вие сте доста начетена. Обяснете, моля, на моя помощник какво значи конфабулация! Ще можете ли?
— Защо не? Ще обясня! — попридърпвайки на гърдите си копринения пеньоар, отговори Соя-Серко. — Конфабулация — слушате ли ме, Александър Борисович? — е своеобразно психическо заболяване. Стремеж да представиш желаното за действително. Разбрахте ли?
— Разбрах — отговорих сериозно.
Тя добави:
— Според мен от тази болест страдат някои другари. От нашите доблестни работническо-селски органи! Макар че е време да се излекуват от това страдание. Все пак трийсет години минаха от сталинската епоха!
Меркулов не реагира на „сталинската епоха“.
— Благодаря, Алла Александровна! Обяснението ви е съвсем точно. Сега другарят Турецки за цял живот ще запомни какво е конфабулация и няма да приема желаното за действително!
Сякаш машинално, Меркулов взе от лавицата поредния том, който се оказа годишното течение на списание „Нива“ за 1913 година в дебела подвързия от изкуствена кожа, и започна бавно да го прелиства пред очите ни страница по страница. Мяркаха се гланцови снимки, ярки илюстрации, красиво оформени с винетки публикации. Това беше предреволюционната, непонятна Русия. Когато прелисти течението от кора до кора, той неочаквано го обърна и поразтръска. На килима падна с глух шум бяло-зелена продълговата картичка. Наведох се и вдигнах „картичката“, която беше всъщност тънък, но тежък метален лист. На ъглите му бе изписана в обратен ред цифрата „100“, отгоре и отдолу — някакви думи на латиница, а в центъра имаше овален портрет на добродушен възрастен мъж. Взирайки се в това огледално изображение, разчетох на английски „Франклин“. Майчице мила, та това е клише на стодоларова банкнота! Те ти, булка, Спасов ден!
Погледнах Меркулов. Той все така държеше за кориците високо вдигнато течението, като че за демонстрация. В дебелата подвързия имаше джобче с размерите на клишето. Следователят по особено важни дела втренчи поглед в разширените от страх очи на Соя-Серко: