Отиде при рояла и с един замах омете от капака му двайсетината кичовинки, сложени за украшение; Братишка вдигна от пода бронзов тирбушон във вид на пикаещо момченце, и тъпо го загледа. В следващия миг Меркулов с изумление го чу да казва на чист английски език, подчертавайки всяка дума:
— Сън ъф бич.
После вдигна капака и надникна вътре:
— Ако не се лъжа, тук няма трупове, но май има нещо друго…
Той извади стара замърсена папка с връвчици. В нея имаше най-различни документи — удостоверения за Герой на Съветския съюз и на социалистическия труд, паспорти, депутатски книжки, партийни билети и тям подобни. Сред тях го нямаше партийния билет на „скапаняка“ Волин, заложен за десет хиляди рубли.
— Ще трябва да конфискуваме всичко това — обърна се Меркулов към Братишка, но той не реагира. — Тук ли сте, другарю подполковник?
— Тук… — сподавено отговори той.
Меркулов надникна любопитно през рамото му — шумно сумтейки, Братишка разлистваше бавно американския календар „Плейбой“. Кокалести хубавици сладострастно облизваха устни, кълчеха се пред обектива в гинекологични пози и се дупеха сякаш за проктологичен преглед.
— Подарявам ви го, другарю Братишка, но нека първо да свършим работата.
Думите му обаче не подействаха на подполковника, затова Меркулов махна с ръка и отново отиде при рояла. Този път извади кутия с нещо като учебни помагала за ученици от началните класове: на големи парчета кадифе бяха нашити джобчета, в които имаше цяла колекция от ордени, медали, значки. Само ордените от благородни метали бяха навярно към сто. На черния пазар тези играчки струваха добри пари: за звездичка на „Герой“ даваха по пет хиляди, за орден „Червено знаме“ — две и петстотин, за орден „Ленин“ — хиляда рубли. Колекцията се поддържаше в образцов ред — всяко джобче си имаше етикетче. Едно от джобчетата в раздела за значки с етикетче „Майстор на спорта“ беше празно.
— Другарю подполковник, моля, погрижете се за поемни лица. Ще проведем обиск по законен ред — каза Меркулов колкото се може по-строго, но с изумление чу в отговор:
— Интересно, колко ли получава в Щатите един полицай? Сигурно към две хиляди на месец…
— Каквооо?!
— А с моя чин може би и кръгло три…
— Слушайте, Братишка, ако не отидете веднага за поемни лица, ще докладвам в органите за държавна сигурност, че изпадайки под влияние на западната пропаганда, сте решили да избягате в чужбина.
Меркулов едва се сдържаше от негодувание и смях. Братишка простодушно изхихика в отговор, някак по детски разпери ръце и с танцова стъпка тръгна към вратата — явно ниският пълничък човечец в офицерска униформа беше все така обзет от мислите за сладкия живот в капитализма…
Отдавна измъчван от жажда, Меркулов отиде в кухнята и взе от хладилника бутилка „Боржоми“ — пиеше с удоволствие ледената газирана вода, усещайки лекия привкус на йод. Едва когато изпразни бутилката и се огледа къде да я остави, забеляза, че наскоро кухнята е била оформена по последния вик на модния дизайн и вероятно трябваше да създава впечатление за подземна пещера. Сивозеленикавите стени все още лъхаха на прясна боя.
Върна се Братишка с двамата свидетели — портиера и жена му. Къде посред нощ ще намериш други?!
— Добре, подполковник, нека поемните… — Меркулов млъкна, защото видя, че той държи в ръцете си… карирано палто.
Братишка се приближи към него, някак важен и със светнало лице, дори изглеждаше някак по-висок.
— Влязох в квартирата на Янко, тоест портиера. И не щеш ли, виждам на закачалката това палто. Питам — откъде го имаш, и тогава Янко ми обясни…
Дойде редът на портиера — слаб, мургав мъж.
— С другарът Казаков аз не се познавам. Знам само, че е голем човек, работи у гастрономо у центъро на добра работа — живее богаташки. Неговите ора често се заядат с мен, макар че той е учен човек…
През нощта на седемнайсети срещу осемнайсети ноември Янко изгарял в котелното помещение разни боклуци: парцали, хартии и други работи. Някъде към един и половина слязъл още някой. Янко погледнал през една пролука в дъсчената преграда — Казаков напъхвал в пещта голям пакет, увит с вестници. Когато Казаков си отишъл, Янко бързо измъкнал от огъня вече пламналия пакет, повъргалял го на пода, за да угаси вестниците, и видял, че това е голям зелен сак с външни джобове — нали такива се продават само за валута в „Берьозка“?! В него били натъпкани мъжко карирано палто, черен костюм — сако и панталон, и високи западногермански кафяви боти. Все пак грехота е да отиде нахалост такъв ценен багаж, затова портиерът го занесъл вкъщи.