— Е, тогава довиждане и на двама ви, аз тръгвам за „Петровка“. — Грязнов изкозирува и излезе.
Междувременно Мойсеев улисано разтребваше кабинета. Меркулов ме повика с пръст и когато кой знае защо нерешително се приближих, мълком ми подаде току-що написаната бележка:
„Саша, обади се НЕЗАБАВНО ОТ АВТОМАТ на Куприянов. Кажи му, че Леся е Алиса Фьодоровна Смитюк и е приятелка на жена му, тел. 218-74-21, живее в Останкино. Въпросите после.“
Стремглаво слязох по стълбите и изтичах на отсрещния тротоар, където на ъгъла имаше няколко телефонни кабини. Набрах номера на Куприянов и когато се обърнах с лице към пресечката, видях, че в кабината на съседния тротоар Грязнов разговаря с някого…
8.
„…Точно така! Обадих се в Съюзната прокуратура и разговарях с главния прокурор… Той тогава ме помоли да му дам всичко в писмен вид и каза, че ще вземе мерки… И аз написах това оплакване. Ми аз съм депутат, мама му стара, а не случаен човек! Сега още смятам, че постъпих правилно! Докога ще търпим това беззаконие бе, просто възмутително! Разбираш ли, в центъра на Москва посред бял ден ти влизат в жилището крадци, отмъкват ти, разбираш ли, колекционни ценности за хиляди и всичко това си остава скрито-покрито!…“
Майор Погорелов стоеше до прозореца в кабинета си и наблюдавайки обичайната улична суета, слушаше магнетофонния запис с показанията на известния летец-космонавт генерал-майор Павел Попович, чийто глас звучеше сприхаво и енергично. Погорелов беше в лошо настроение. Вече втори ден, откакто Романова го пришпори и час по час му се обажда да пита с нескривана ирония какво ново е открил по делото на Соя-Серко, а няма нищо ново. Като се изключи вчерашното му пътуване по нареждане на Меркулов до „Звездното градче“ на космонавтите — недалеч от Калининград, в Московска област — и задушевния разговор с Павел Попович. Сега той е голяма клечка, заместник-началник на Центъра за подготовка на космонавти. В живота Павел е страхотен шегаджия, дори наскоро публикуваха негови афоризми на шестнайсета страница на „Литературката“, и изобщо нищо човешко не му е чуждо. Преди няколко години беше свидетел по едно криминално дело, което Погорелов „разработваше“ по оперативна линия, и едва не загази — собствената му волга с негово знание беше вземана от подследствените, след което те я бяха продавали десетина пъти на различни прекупвачи на плодове от Закавказието, а част от парите за „демонстрацията“ на колата бяха давали на Павел.
Погорелов натисна клавиша за обратно пренавиване, отново пусна записа и се заслуша в речта на космонавта. Фонограмата не е като протокола. С думи не може да се предаде тембърът на гласа, интонацията, напрегнатостта на устната реч. Живият, непосредствен разказ е къде по-добър от фразите в протокола, огладени от следователя.
„… Милицията! Ето кой у нас си клати краката! Безделничат, разбираш ли, нищичко не правят! Ти не се обиждай, Погорелов, говоря за районното! Прикриват най-безсъвестно тия пладнешки разбойници, вместо да ги измъкнат за ушите от дупките им. Та, значи, идват при мен Грачов и Соломин — между другото много свестни момчета, работят в Търговската палата — и ми разправят: така и така, Паша, на нашата обща позната с тебе Аллочка Соя-Серко й свиха антиките от апартамента в Арбат и няма кого да арестуват за тая работа, милицията не търси крадците. Питам ги, а защо Алла не ми се обади, нали сме познати? Те смотолевиха нещо в смисъл, че била много заета и тем подобни… Обадих се тогава на Саша Рекунков. Той веднага откликна и прехвърли делото в градската прокуратура, където следователите са много пооправяй и честни, отколкото при вас в милицията… Ама ти, Погорелов, не се засягай от критиката!…“
Погорелов натисна клавиша „стоп“ и започна да прелиства протоколите от разпитите на свидетели през последните два дни. На пръв поглед в тях нямаше нищо интересно. Но само на пръв поглед…
Бързо препрочете показанията на Соя-Серко — обичайните увъртания, както при повечето заподозрени: „не знам“, „не помня“, „не съм видяла“, „не съм чула“, „не съм съгласна“. Ъхъ, ето го първото противоречие… „Когато се уверих, че милицията на нашия Ленински район няма намерение да търси активно престъпниците, аз се обърнах за помощ към Павел Попович“… А сега показанията на самия Попович: „Та, значи, идват при мен Грачов и Соломин…“ Тая Соя-Серко лъже най-безобразно — изобщо не е смятала да се обръща за помощ към Попович… Защо? На този въпрос отговарят работниците от Търговската палата Грачов и Соломин. Сложи друга касета в касетофона и заслуша с внимание. За разлика от космонавта този глас говореше равномерно и спокойно, без да повишава или понижава тон.