Потулен бил и още един случай, вече в Москва, който имал пряка връзка с Касарин. Чрез подставени лица той трябвало да закупи лазерен жироскоп от американската фирма „Хъниуел“, за което съветската банка превела на части необходимата валута чрез нюйоркски банки. Една сума — от петдесет хиляди долара — била погрешно преведена на два пъти. Два пъти за нейното получаване се разписал в Ню Йорк Касарин… След година при една ревизия грешката била открита. Касарин и този път се измъкнал, заявявайки, че предал втората сума на посредника като комисиона…
И съвсем наскоро се случило следното. Години наред генерал Цапко си водел закодирана кореспонденция със свой приятел — последния мохикан от берзинската гвардия Андрей Емелянович Зотов с кодово име Сатурн. Той бил резидент на КГБ в Западна Европа и през последните години работел непосредствено с Касарин. Неотдавна Сатурн скоропостижно починал в Цюрих. Всички скъпоценности от личния му бокс в цюрихската банка „Рьонтген“ изчезнали. Приблизителната им стойност възлизала на около пет милиона рубли и тези пари били предназначени за издръжката на резидентите в Австрия и Швейцария. Би могло да се предположи, че старият Зотов е напуснал света по естествена причина, от инфаркт, както било установено от швейцарските лекари. Но едно обстоятелство смущавало генерал Цапко: смъртта на Зотов съвпадала по време с пребиваването на Касарин в Австрия. А оттам до Цюрих е съвсем близо.
— И тъй, аз някак ви понацепих дръвца, другари прокурори, а вашата работа е да ги подредите на камара, ама някак тъй, че тя да не се срути. А за това, уважаеми господа, с нищо не мога да ви помогна. Поговорете с Витиния приятел — полковника от КГБ Пономарьов. Той по-добре от мен си познава тяхната кухня. Може да ви посъветва нещо…
Не откъсвах поглед от стария генерал и ми беше интересно и приятно да го гледам. Да слушам леко грачещия му глас и тези безконечни „някак“, употребявани на място и по-често не на място, да наблюдавам кроткото изражение на лицето му, така неадекватно на неговата професия — и всичко това, съчетано с околната обстановка и ореола на героичното минало, му придаваше необикновен чар. Бих могъл да го нарека странен, чудак, но преди всичко той ми се струваше пълноценен, тоест притежаваше всякакви човешки качества — било положителни или отрицателни, няма значение — повече от хората, които бях срещал досега. Дори по някое време се улових, че разсъждавайки, използвам негови фрази и думи. Продължих да наблюдавам Иполит Алексеевич и когато седнахме на трапезата, отрупана с национални руски ястия — туршия от ябълки „антоновка“, мариновани рижики, селда с горещи варени картофи и още много други вкуснотии. Не се заслушвах какво точно говори той, а просто следях изражението на живото му лице, движенията на дългите ръце с костеливи пръсти и постоянно променящия се цвят на очите — от сивкавожълт до изумруденозелен.
В шест се сбогувахме с Иполит Алексеевич и младата му съпруга. Дотичахме в тръс до гарата и се напъхахме в претъпканата електричка.
След половин час вече бяхме на Павелецката гара. Меркулов успя да хване частно такси и се понесе към болницата за своята Льоля. Аз слязох в метрото и потеглих към къщи.
Крачейки по Арбатския площад, си мислех за перипетиите на нашето дело, дълбоко вдишвах студения въздух, съзерцавах тълпата. „Очертава ми се приятна вечер — казах си, — ще я прекарам с Рита. Ще изпием по чаша вино и ще отидем на кино…“
Прекосих улица „Аксаков“, хвърлих угарката, отворих вратата и влязох във входа…
Нещо рязко ме шибна през очите и тутакси ме ослепи; множество каменни ръце ме сграбчиха за раменете, кръста, врата; сложиха на устата ми някаква мека материя със сладникава миризма. Трескаво се опитвах да поема въздух. С космическа скорост ми се замярка като кадри от филм — заседанието на комисията по разпределение на младите специалисти, беззвучни аплодисменти на публика в огромна зала, аз съм на почетна стълбица, награждават ме като шампион в университетското първенство по самбо, моето грехопадение с учителката по физкултура в училище и вече като ехо от някакви далечни галактики дочух: „С чертичка се пишат наречията ТОКУ-ЩО, ТУК-ТАМ, ГОРЕ-ДОЛУ…“