11.
Всичко наоколо бе обвито в розова мъгла, която като смерч се вихреше нагоре в конус към някакъв огромен купол. Неземна розова светлина струеше от небесата, звучеше печално и мелодично с тона на една минорна нота, като отчаян зов на зареян в мъглата морски фар. Не усещах тялото си, в отвъдното се бе преселила единствено самотната душа на Александър Турецки. Без учудване видях да се свежда над мен ангел, но на нежното му личице бе изписана такава скръб и страдание, че нямах сили да го гледам и отново затворих очи.
Свестих се от непоносим студ, сгърчен в неестествена поза и с пресъхнало гърло. Главата ми бучеше като след удар с тояга. Някъде горе, под олющения купол, от течението се люлееше гола крушка, стените наоколо бяха напукани и покрити с плесен. Претърколих се на хълбок и видях насреща си десетинагодишно момиченце, което седеше на мръсния и попукан циментов под. То също трепереше от студ и прегърнало коленете си, ме гледаше с големите си сини очи. Попитах:
— Ти коя си?
Момиченцето не отговори, тогава изкрещях:
— Чу ли какво те питам?
То пак не отговори, само на хубавото му личице се появи недоумение. Пресвета Богородице! Едва тогава разбрах, че от гърлото ми не излиза нито звук! Опитах да се прокашлям, но вместо кашлица от устата ми излезе на кълбета пара беззвучният ми дъх. Тази безнадеждна ситуация ме накара да се замисля и по логичен път да си обясня какво се е случило. Помня, че ме нападнаха, явно за да ме ограбят, след което са ме захвърлили в тази изоставена черква. От студа се е схванал гласът ми. Е, значи не е фатално. Ще се оправи. Ами ако съм и оглушал? — помислих с ужас и като опровержение на тази мисъл ясно чух:
— Турецки, да не си ням?
Едва сдържайки се да не скоча и да завия от отчаяние „какво?“, „защо?“, „кой?“, изсъсках със зловещ шепот:
— Ти-и коя-я си-и?
— Лида Меркулова.
Усетих как отново ще припадна. И за да не се случи това, пряко сили се надигнах и се облегнах на влажната слузеста стена. Помещението бясно се завъртя пред очите ми, таванът стремително полетя надолу. Извърнах лице към стената и тутакси започнах да повръщам нещо гадно, зелено и горчиво. С чувството, че съм пълно нищожество, и гърчейки се от срам и конвулсии, полагах усилия да избълвам всичко — инстинктивно, също като звяр, спасяващ плътта си. Най-после свърши. Целият плувнал в пот, все още опирайки се с едната ръка в хлъзгавата стена, с другата забърках по джобовете си за носната кърпа. Те бяха празни. Нямаше го и портфейла, картата и ключовете ми. Само от дъното на един джоб извадих щипка тютюн и слънчогледови семки. Изправих се на крака и пристъпвайки разкрачено като по палуба на кораб, стигнах до вратата, отворих я и се озовах в гъста непрогледна мъгла. Напипах някаква заснежена издатина, гребнах шепа сняг и избърсах с него лицето и ръцете си. В тясната ивица светлина от открехнатата врата се появи стройната фигурка на Лида.
— Ти си дъщерята на Константин Дмитриевич? — изшептях.
— Да. Само че той не ми е роден татко. Но аз му викам татко. Сега всички се разбрахме, че ще го смятам като роден — неочаквано бързо заговори тя, — и мама днес трябва да се прибере от болницата, и сигурно сега двамата са пощурели от тревога къде съм, мислят, че съм се загубила. — Тя трепереше от студ и непрекъснато подсмърчаше. Усетих остра миризма на бензин, лъхаща от овчото й кожухче.
— Защо миришеш така на бензин?
Мина ми през ум, че с този зловещ шепот приличам на вълка, готвещ се да изяде Червената шапчица в тъмната гора. Изведнъж Лидочка се разплака.
— По-скоро да се махаме от тук, Турецки, докато те не са се върнали — започна да повтаря тя, размазвайки с юмруче сълзи и сополи по хубавото си личице. Избърсах я с плетеното й шалче, вързано под яката на кожухчето.
— Кои „те“?
— Които ни отвлякоха…
Лидочка се поуспокои и започна да ме тегли за ръката към непрогледния мрак. Не ми оставаше друго, освен да я послушам. Тръгнахме напосоки — и без това нищо не се виждаше, така че нямаше значение накъде. Пляскаха ни мокри клонки по лицата, заобикаляхме дървета, прескачахме внезапно изникнали пънове. Обърнах се — на петдесетина метра зад нас бледо мъждукаха, като кухи очи, прозоречните отвори на нашата обител с избити рамки и стъкла. Тъкмо си помислих: „Щом като има електричество, значи…“, и се блъснах във висока ограда от бодлива тел. Хващайки се предпазливо за телта, продължихме да вървим покрай оградата. Далече напред се появи светлина на фенер. Стана по-лесно да се движим към този ориентир, вече се държахме само един друг за ръцете. Дърветата оредяха, под фенера видяхме шперплатова табела с надпис: