„Охраняван обект
Влизането строго забранено
Нарушителите се наказват съгласно закона“
Под електрическия стълб се търкаляха счупени бутилки, мокри вестници, консервени кутии. Някакво зверче, сигурно катеричка, прошумоля в храстите, скочи на близкото дърво, погледна надолу и уплашено изчезна сред клоните. Господи! Къде сме? Вдигнах оцеляла бутилка от бира и прочетох на разкъсания етикет: „Калинински пивоварен завод“. Нима сме в Калининска област? Продължихме напред покрай оградата. От време на време се навеждах и четях заглавията на вестниците, всички бяха парчета от „Правда“. Ето и още нещо познато — „По ленински път“, орган на Солнечноградския райком на КПСС и така нататък. Това вече е по-точно. Лидочка намери ученическа тетрадка — „На ученика от 6-и клас във Второ училище в гр. Солнечногорск Алексей Слепугин“. Значи сме в Солнечногорск, той е на Октябърската железопътна линия. Но къде е самата линия?
Все вървяхме и вървяхме, навярно цял час. По едно време Лидочка каза:
— Там върви влак — и посочи напред с мократа си ръкавичка.
Нищо не чувах, вероятно все пак съм пооглушал.
Скоро излязохме на междуселски път, който ни изведе на железопътното платно. Към двайсет минути вървяхме по траверсите, после още двайсет чакахме електричката в сградата на гарата. Нямах пари за билети и през целия път се оглеждах не идва ли контрольор, никак не ми се искаше да ни водят в милицията. А Лида все така се опитваше да пробуди речевата ми способност чрез единствено познатия й метод на хипноза. И след час, когато вече наближавахме Москва, аз вече можех да измъкна от гърлото си някакви пискливи звуци като кукуригане на петел.
Часовникът на Ленинградската гара показваше точно полунощ, когато след половинчасова опашка успяхме да се качим на такси — по това време на денонощието бе невъзможно да се пътува без билет с градския транспорт…
Имах чувството, че Меркулов ще счупи вратата или ще я избие от пантите — от вълнение не можеше да отключи.
— Константин… Дмитриевич… Платете… моля ви… таксито… — едва успях да изграча.
Меркулов ни измери с безумен поглед и закри лицето си с ръце.
РАЗКАЗЪТ НА ЛИДОЧКА
„Някъде към пет часа по телефона се обади таткото на Машка Голдщейн и каза бързо ела да се сбогуваш с Маша, защото сега заминава… Но мисля, че това не беше Машкиният татко, така си мисля сега, ама тогава нищо такова не си мислех и хукнах като щура, защото тя е моята най-добра приятелка и ми разправяше, че ще заминават за Америка… Щом слязох на улицата, видях до тротоара някаква кола, може би волга, но не можах добре да я разгледам, защото те ме сграбчиха и ме вкараха в нея, и тя веднага тръгна, и един мъж през цялото време ми натискаше главата надолу, аз нищо не виждах… и ние все пътувахме, пътувахме, аз се уплаших и заплаках, а той ми каза не реви, нищо лошо няма да ти сторим, и пристигнахме в някаква гора, вече беше съвсем тъмно… Те ме занесоха в някаква разрушена черква и там седеше Турецки, само че аз не знаех още, че това е Турецки, те го биеха по бузите и му викаха стига си се преструвал, ама според мен той изобщо не се преструваше, а беше в безсъзнание, а лицата им бяха увити с шалове и единият каза на другия дай ми… дай ми… беше някаква медицинска дума… акс… акс… меници… фитил… и другият отвори някаква чанта и извади една спринцовка с ееей такава игла, и започнаха да правят на Турецки инжекция в ръката, и той отвори очи, а те му викат казвай веднага къде скрихте с Меркулов дневниците, и Турецки много високо крещеше, но нищо не му се разбираше, и оня, по-високият, го цапардоса по ухото, а другият му каза, ако ти го… изобщо той непрекъснато псуваше… значи, ако го убие, нищо няма да узнаят, и пак започнаха да му правят инжекция, а после той изобщо престана да говори и само си отваряше устата като риба… Тогава високият донесе една голяма квадратна туба и ми поля кожуха, мисля, че беше бензин или газ, а другият извади запалка и вика на Турецки гледай как ще пламне сега като факла дъщерята на твоя началник…“
Меркулов трепна като ужилен на това място от разказа на Лидочка и безпомощно ме погледна:
— Чуваш ли, Саша?
Чувах. И на мен това ми напомни нещо познато, чуто наскоро. Пред очите ми заплуваха лицата на Хитлер и Борман и кой знае защо изключително красиви алпийски ливади сред също така изключително красиви планини. Бях съвсем сигурен, че това е алпийски пейзаж. Може би наистина не ми беше наред нещо главата.