Жената на Меркулов, Льоля, стана и отиде в тоалетната. След миг чухме как горчиво ридае на глас.
„… А Турецки все отваряше, отваряше уста, но нищо не можеше да каже и сигурно не беше в съзнание, и тогава високият каза нищо няма да измъкнем днес от него, защото прекалихме, и започна да му вика кретен и някакъв мръсник и се закани, че ей сега ще го запали, а после извади пистолет и каза тръгвай, мършо, към колата.“
Част пета
Касарин и аз
1.
25 ноември 1982 година
Навън страшно виеше засилилият се призори вятър. Тази нощ спах на пресекулки, ужасно ме болеше главата и ми се гадеше. Лидочка спеше неспокойно в креватчето си, като от време на време мяташе крака и хлипаше насън. Зад стената Меркулов и жена му си шепнеха тревожно и припряно, като на моменти разговорът им стихваше в сподавените ридания на Льоля.
По някое време от коридора се чуха провлечени крачки и в стаята надникна Меркулов, спирайки се на вратата.
— Не спя, Костя.
— Трябва на всяка цена още тая сутрин, рано-рано, да намеря Пономарьов, приятеля на Ракитин. После да се оправя с Казаков и Соя-Серко. Вече нямаме време. Ако не премахнем Касарин, той ще премахне нас. Трябва да го заблудим…
— Костя…
— …?
— Днес ще отида при него. Ще му разиграя сцена… Мога… — казах, бързо навличайки си дънките и ризата.
— Преди всичко ще отидеш в поликлиниката. После ще ме намериш. Обади се на онова момиче… как се казваше… приятелката на Льоша.
— Юля?
— Да, да… Нищо не предприемай сам. Бъди предпазлив. Оглеждай се — в буквалния смисъл на думата…
Изпих няколко чаши силно черно кафе. Меркулов седеше на масата срещу мен и пушеше цигара след цигара. Льоля стоеше до газовата печка, вперила невиждащ поглед в кипящия чайник.
2.
Излязох от дома на Меркулов и тръгнах по проспект „Мир“ в посока към Рижката гара. Времето беше отвратително, студеният вятър пронизваше до костите. Все още влажните ми дънки се бяха втвърдили и болезнено ме удряха по глезените. Когато минах десетина преки, усетих как започна да ме напуска вцепенението, в което бях от снощи, и твърдо реших, че няма да ходя в никаква поликлиника. Ускорих крачка. Слязох в метрото на станция „Рижка“, направих една смяна на „Проспект «Мир» — Колцевая“ и втора — на станция „Киевска“, за да се прехвърля на Фильовската линия. Много я мразех тая линия, но това си беше мой проблем.
На излизане от метрото видях във фоайето телефонен автомат и набрах директния номер на Касарин. Беше точно девет часът. Касарин вдигна веднага. Казах кой му се обажда и че искам да ме приеме. Той сякаш занемя, но тутакси много учтиво отговори:
— Чакам ви. Ще поръчам да ви напишат пропуск.
Качих се на четвъртия етаж в цилиндричната сграда на КГБ и най-безцеремонно влязох в кабинета на Касарин с твърдото намерение да не проявявам капчица любезност дори от възпитание. Ето защо, без да чакам покана, направо тръгнах към бюрото му, смятайки да се тръшна в креслото отпред. Нещо обаче привлече вниманието ми. Това „нещо“ беше горящата запалка в ръката на Касарин. В другата държеше посмачкана хартийка, явно готвейки се да я изгори. Не знам защо, ужасно ми се прииска да узная какво толкова се готвеше да унищожи генералът, но не проявих интерес, тоест престорих се на разсеян и нехайно се тръшнах в креслото, дори сложих крак върху крак. В следващата секунда изведнъж забелязах лепналия се за крачола ми репей, който с усилие откачих и демонстративно хвърлих в огромния кристален пепелник точно под носа на генерала.
Касарин се втрещи от тази простащина и дори забрави да изгори хартийката, а само я смачка на топче и машинално я пусна в пепелника до моя репей. Запалката в другата му ръка все още гореше. Накрая очевидно го опари, угаси я и пак така машинално я прибра в джоба на сакото.
— Позволете да знам, Александър Борисович — подхвана той заплашително, — с какво…
Но аз не позволих. Започнах да говоря. По-точно да крещя. Крещях близо десет минути. За своята преданост към делото, родината и съветската държавна сигурност. Възмущавах се от поведението на неизвестните ми лица — „но подозирам, че това са били ваши хора!“, — които ни отвлякоха с Лидочка Меркулова и ме подложиха на средновековна инквизиция, за да получат информация. В прав и обратен словоред изразявах горещото си желание да служа лично на другаря Касарин и най-искрено скърбях за проявеното към мен недоверие.