Междувременно Касарин се отпусна в креслото си и отмести по-надалеч от носа си пепелника с привлекателната за мен хартийка, поставяйки го на другия край на бюрото, с което направи хартийката недосегаема за мен. Той ме гледаше втренчено в очите и бе трудно да се каже дали се възхищава от наглата ми прямота, или не вярва на нито една моя дума.
Аз, разбира се, си давах сметка, че Касарин не е Пархоменко, на когото можех да пиша доноси на нивото „Как прекарах лятото в пионерския лагер“. Но всъщност не беше толкова важно дали ми вярва или не. Ние трябваше да спечелим време.
Накрая красноречието ми се изчерпа.
Касарин прокара ръка по косата си и тихо заговори с някакъв гробовен глас, дори лошо го чувах, вероятно от снощния удар по ухото. Говореше много красиво и убедително. Виждах или по-точно усещах, че наблюдава реакциите ми. „Оказва се — подчерта генералът, — че от дневниците на Ракитин се интересуват американците.“ И ми подаде едно листче — това беше дешифровка на прихванато в американското посолство донесение на американското разузнаване. Смирено го прочетох и кимнах с разбиране. Оказвало се още, че той не от алтруистични подбуди ми е предложил да работя за КГБ, а защото иска да ме използва като оръдие в борбата с капиталистическото разузнаване, което е особено коварно и жестоко. Изобразих на лицето си загриженост в най-висока степен. Оказвало се също, че следователят Меркулов априорно е възприел делото на Ракитин като изфабрикувано от КГБ и сега тъпо се ръководи от това свое убеждение. Изразих още по-голяма загриженост, дори потърках с пръсти чело, уж че съм впечатлен донемайкъде от чутото. Всъщност безкрайно ме вълнуваше хартиеното топченце в пепелника. След като ме увери, че комитетът ще разследва обстоятелствата, при които съм бил отвлечен аз, както и дъщерята на Меркулов, и че ще бъдат взети всички мерки за охраната на живота и здравето на служителите от следствения апарат на прокуратурата и членовете на техните семейства, Касарин се изправи на крака.
Разбрах, че аудиенцията приключи, измънках нечленоразделно благодарност на доблестния чекист за откровения разговор и скочих от креслото си, при което „случайно“ и с шум го прекатурих. Вдигнах го с безкрайна предпазливост, сякаш беше от порцелан, тръгнах заднишком към вратата с хиляди извинения, бутнах я и излязох в коридора, стискайки между показалеца и средния пръст въжделеното хартиено топченце от пепелника.
3.
Меркулов се срещна с полковник Пономарьов рано сутринта на Ленинските хълмове. Беше доста хладно — около нулата. Силният вятър беше утихнал, но ръмеше студен дъжд и гладката повърхност на Москва река се бръчкаше на сребристи вълнички.
— Валерий Сергеевич? — повика Меркулов пълния мъж с кафяво кожено палто и кафява кожена шапка.
— Константин Дмитриевич? — усмихна се Пономарьов, оглеждайки го внимателно със светлите си очи. — Моля за извинение, че ви накарах да се разкарвате до тоя джендем, но тук имаме две предимства: аз съм по-близо до дома си, а вие сте по-далече от нашата служба. Знаете ли, не съм много добре. Чувствам се отпаднал, задъхвам се, кръвното ми се е повишило… Цяла седмица не съм ходил на работа. „Дядо“ Цапко ми разказа за вашите проблеми. И така, как се справяте с делото?
— Аз ли? С пет плюс! — опита да се пошегува Меркулов.
— Хайде — хайде — усъмни се полковникът, — усещам колко сте бодър, явно така ви е тонизирал един наш общ познат… Василий Василиевич Касарин.
— Точно за него бих искал да поговорим.
— Ясно — кимна Пономарьов, — добре.
— Смятам, че съвсем скоро ще разкрия заговора срещу Ракитин и ще разоблича Касарин. Вярвам в успеха и бих искал вие да ми помогнете, Валерий Сергеевич. Става дума да неутрализираме враг, а не да навредим на Комитета за държавна сигурност…
— Може ли един въпрос?… Напълно сигурен ли сте, че разполагате със стопроцентово неоспорими улики срещу Касарин?
— Предполагам, че да.
— Но аз някак не съм много сигурен…
— Тогава разрешете и аз да ви задам въпрос. Вие се разболяхте в деня на убийството на Ракитин нали, Валерий Сергеевич?
— Да. Защо?