Франк реши да остане няколко дни в египетската столица, за да се отбие в апартамента си и да се срещне с някои хора от бюрото на Асошиейтед Прес. Хенри и Вивиан заминаха за Рим. И когато ги настигна в Италия, той установи, макар и без особена изненада, че са се настанили заедно в „Екселсиор“.
Както си мислеше и както винаги беше знаел, Хенри и Вивиан повече си подхождаха един за друг. Ала повече не означава по-добре и въпреки че беше ядосан и наскърбен, той също мислеше за Вивиан. Все още харесваше Меркадо, но не колкото се харесваше по-възрастният му колега. И щеше да го сподели с Вивиан, чисто по приятелски, но тя можеше да си помисли, че се държи като ревнив бивш любовник. Затова сега нямаше да й каже нищо.
— Все ми се иска да те попитам: за какво всъщност бяхме избрани? — наруши мълчанието Пърсел.
— Мислила съм за това. Струва ми се, че бяхме избрани да придадем смисъл на живота на отец Армано. Бог го е благословил и го е пратил при нас, за да умре в мир.
— Добре де, но защо тъкмо ние?
Тя му се усмихна.
— Сигурно защото в нас има нещо специално.
— Определено имаше — ние бяхме единствените в целия район.
— Не почвай пак с този цинизъм. Как може да си циничен след онова, което видя?
— Не съм сигурен какво съм видял.
— Аз съм сигурна.
— Завиждам ти.
— Отвори си сърцето, Франк. Ако вярваш в любовта, вярваш в Бог — напомни му Вивиан и попита: — Вярваш ли в любовта?
— Не ще и питане. — Пърсел отново си погледна часовника. — Трябва да тръгвам. — Той се изправи. — Предай на Хенри много поздрави. И че ще се видим при следващото ми идване в Рим.
Тя също стана и се погледнаха в очите.
Франк си помисли, че Вивиан ще му предложи да се разходи с нея по пътеката към службата на Хенри. Тя обаче не го направи.
— Пожелавам ти цялото щастие на света — каза й Пърсел.
— А аз ти пожелавам Божия покой и Божията любов.
— И на теб.
— Връзката между нас никога не може да се скъса.
— Така е.
Нямаше какво друго да си кажат и той не искаше сбогуването им да е неловко или емоционално, затова просто рече: „До скоро“, обърна се и се отдалечи.
За пръв път усещането му за загуба не се компенсираше от усещане за облекчение. Всъщност имаше чувството, че животът му свършва.
Знаеше, че не бива да се обръща, ала нещо го накара да го направи. Тя стоеше до пейката и го гледаше.
Той направи още няколко крачки и отново се обърна. Вивиан продължаваше да се взира в него.
Франк тръгна обратно към нея и тя тръгна насреща му.
Спряха на няколко крачки един от друг и той видя, че в очите й блестят сълзи.
— Къде е Хенри? — попита я Пърсел.
— Казах му да не идва.
Той кимна.
— Ти обеща да ме приемеш обратно — напомни му Вивиан.
Франк помисли, че тя поставя въпроса чисто хипотетично, ала явно грешеше.
Вивиан се усмихна.
— Свободен ли си?
— Да.
— Е, вече не си.
Той не знаеше какво да каже, затова попита:
— Искаш ли да се поразходим?
Вивиан го хвана под ръка и тръгнаха из ватиканския парк.
— Ти ми обеща да се върнем на Капитолийския хълм.
— Обещах ти — потвърди Пърсел. — Багажът ти в моята стая във „Форум“ ли е вече?
— Не съм чак толкова нахална. Във фоайето е. — А после каза: — Ние сме създадени един за друг. Повярвай.
— Вярвам.