— Е, ако вие сте луд, синьоре Бокачо, и аз не съм наред.
Търговецът се засмя, после впери очи в Пърсел и го посъветва сериозно:
— Не си правете майтапи с „Мия“, приятелю. Иначе ще ви убие.
— Capisco. А сега ще ме научите ли да я управлявам?
Бокачо се усмихна.
— Още ли искате да летите с нея? След всичко, което ви казах?!
— Щом могат етиопците, мога и аз.
Бокачо отново се вторачи в него.
— Каквато и да е целта ви, явно е много важна.
— Не по-малко от вашето кафе, синьоре Бокачо.
— В тази страна стана много тягостно — изведнъж без връзка заяви италианецът.
— Най-добре да си заминете.
— Ще си замина… — Той се усмихна. — „Л’Осерваторе Романо“ не иска ли да купи „Мия“?
— Ще попитам. — Франк погледна нагоре към кабината. — Готов ли сте?
— Аз ще пилотирам, вие ще ме гледате, после обратно. А следващия път вие ще пилотирате и аз ще ви гледам от земята.
— Дано има следващ път.
Синьоре Бокачо пак се засмя и двамата се качиха в самолета.
34.
Хенри Меркадо седеше на балкона на хотелската си стая и пиеше кафе по халат и гащета. Мъглата се вдигаше и той видя в далечината черен едномоторен самолет, който излетя от пистата на хълмовете.
— Това трябва да е Франк — каза Меркадо и посочи.
— Той каза да се оглеждаме за него към седем — отвърна седналата на другия стол Вивиан.
Меркадо я погледна. Беше с къса бяла шама, която си беше купила отнякъде и очевидно я използваше вместо нощница. Шамата му напомни за лагера на Гетачу. За плаца. И стълба. Зачуди се дали Вивиан понякога си мисли за това.
— Франк каза, че щял да прелети наблизо и да ни даде знак с крилата — прибави фотографката.
Това сигурно означаваше, че тя трябва да се върне в стаята си — или в стаята на Пърсел, — за да не ги види Франк, че пият заедно кафе на балкона на Хенри Меркадо в седем сутринта. Ала Вивиан си седеше съвсем спокойно.
— Този град е върхът на мизерията — смени темата Меркадо.
— Това не ти е Рим.
— Не. Това е адът.
Вивиан се засмя.
Меркадо мразеше Адис Абеба още от 1935-а и през изтеклите оттогава четирийсет години не беше видял нищо, което да промени мнението му. Мразеха го и самите етиопци. Подобно на всички полуевропеизирани градове в Африка и Азия, които бе посещавал, етиопската столица съчетаваше най-лошите черти на всяка култура. Единственото хубаво нещо в нея беше разположението ѝ на около две хиляди и четиристотин метра надморска височина, което правеше климата приятен, освен през дъждовния сезон от юни до септември, когато стичащата се от хълмовете кал заливаше улиците.
Той отново напълни чашите им с кафе. Вивиан опря босия си крак на парапета и шамата се вдигна до бедрата ѝ.
Хенри се изненада, когато фотографката прие поканата му за кафе на балкона, и още повече, когато я видя да влиза само по шама и почти нищо друго. Или направо нищо друго.
Вивиан обаче принадлежеше към друго поколение. И той понякога я смяташе за рожба Божия: природно невинна и в същото време несъзнателно чувствена.
Впери очи в черния самолет, който кръжеше над хълмовете и правеше опасни наглед завои, и отбеляза:
— Надявам се, че е добър пилот.
Вивиан се взираше в самолета и не отговори.
Хенри отново насочи вниманието си към Адис Абеба. Мразеше я наред с всички други градове от младостта си, защото му напомняше за времето на младежките му надежди и оптимизъм — когато вярваше в Москва, а не в Рим. Сега върху плещите му тежеше бремето на годините и разочарованията — и на Бог.
Ако се вгледаше внимателно в стелещата се под тях мъгла, можеше да види как Хенри Меркадо тича към телеграфа по площад „Св. Георги“. Можеше да чуе рева на италианските бойни самолети в небето. Можеше да си спомни и усети — и той си го спомни и го усети — удоволствието от любенето с деветнайсетгодишната дъщеря на един американски дипломат в затъмненото фоайе на „Империал“. Защо във фоайето? Нали имаше стая в хотела? Ами ако включеха осветлението? Меркадо се усмихна.
— На какво се усмихваш, Хенри?
— На нещо, което винаги ме кара да се усмихвам.
— Разкажи ми го.
И той ѝ разказа как е правил любов в затъмненото фоайе на хотел „Империал“ по време на въздушно нападение.
Вивиан го слушаше, без да го прекъсва, после известно време помълча.
— Значи разбираш.
Меркадо не отговори.
— Когато ни е страх, правим най-различни неща.
— Нас не ни беше страх от въздушното нападение.
— Вкопчваме се в някого.
— Аз не тръгнах с онова момиче за Кайро.
Тя остави думите му без отговор.
Меркадо отправи поглед към „Империал“. Опасващите хотела веранди като че ли бяха провиснали. Хрумна му носталгичната идея да се пренесе там, но навярно стигаше и да се отбива веднъж дневно, когато ходеше в пресслужбата. Всъщност беше най-добре местата, които човек свързва с хубави спомени, да си останат само спомени.