Самолетът се издигаше на север и Хенри видя, че за малко се е разминал с един далечен връх. Вивиан явно не го забеляза.
— Надявам се, че си готова за въздушни снимки с малък аероплан, управляван от начинаещ пилот — все пак ѝ каза той.
— По-добре е ти да останеш тук, Хенри.
— Не ме е страх от смъртта, Вивиан. Страх ме е да не умреш ти.
— Никой не бива да умира. Но… думите ти ме трогват.
— Защото те обичам.
— Знам.
Меркадо не ѝ зададе логичния следващ въпрос и се загледа в Адис Абеба. Улиците бяха мръсни и воняха отвратително. Старци с липсващи части на тялото напомняха за старорежимното етиопско правосъдие. До жертвите на съдебното членовредителство се нареждаха ранените в скорошни и отдавнашни войни. После пък идваха уродливите просяци, болните проститутки и гладните боси дечурлига, които тичаха из потъналите в магарешки изпражнения сокаци. Сегашният глад вече беше отнесъл четвърт милион души. Как се очакваше да вярва в Бог?
— Как е възможно?
— Кое?
— Ей това. — Хенри махна с ръка към града.
Вивиан се замисли за момент.
— Чудесно е, че още те е грижа.
— Вече не.
— Напротив.
— Понякога ми се струва, че съм живял прекалено дълго.
— Май веднъж ми го каза.
— Нима? И ти какво ми отвърна?
— Не си спомням.
Ала той си спомняше. Беше му отвърнала: „Как можеш да говориш така, щом имаш мен?“
Меркадо я погледна и сърцето му буквално секна за миг.
Сега самолетът описваше тесни кръгове точно над града, както щяха да правят по време на въздушните снимки. Той си помисли, че не е зле Вивиан да си тръгне, преди Пърсел да е решил да прелети покрай „Хилтън“. Тя обаче просто си седеше на мястото и опряла крака върху парапета, спокойно наблюдаваше полета на любовника си.
— Най-добре се премести на твоя балкон — накрая ѝ рече Хенри. — Или на неговия.
Вивиан пак не отговори.
Той се изправи, но не влезе вътре.
Слънцето се издигаше над хълмовете и разнасяше последните остатъци от мъглата. В столицата на доскорошната империя имаше много пустеещи участъци с дерета и хълмчета. Малкото високи сгради бяха разделени едни от други с километри бедняшки колиби, скупчени като първобитни села. Бананови дървета и палми пазеха гофрираните им ламаринени покриви от палещите лъчи. Адис Абеба гъмжеше от плъхове и насекоми, нощем из околните хълмове виеха хиени. Каквато и надежда да бе имало за града и страната при вялите опити за реформи на императора, сега тя беше удавена в море от кръв. Над тази древна земя се спускаше дълга нощ и дори някога отново да изгрееше зора, Меркадо нямаше да доживее да я види.
— Добре ли си? — попита го Вивиан.
— Сега виждам нещата по-ясно. И ми е жал — и за самия мен, и за тези хора.
— Ти си добър човек, Хенри.
— Бях.
— Пак ще открием този добър, щастлив и оптимистичен човек. Нали затова сме тук.
Той кимна. Това беше последното пътуване. Надяваше се да намери спасение, но бе готов и за окончателно разочарование.
Меркадо отправи поглед надолу към площада, над който се извисяваше единствената красива постройка в града, катедралата „Св. Георги“. Денем около нея пъплеха просяци, нощем — проститутки. Бяха я построили италиански войници, пленени в Адова по време на първото италианско нашествие през 1896-а, факт, който още повече оскверняваше огромния коптски храм. Каква ирония, помисли си той, или пък грандиозна космическа шега.
— Той идва, Хенри. — Вивиан посочи.
Черният самолет се приближаваше от изток, така че страната на пилота да е обърната към хотела. Меркадо забеляза, че аеропланът лети опасно ниско и бавно. Ако заглъхнеше, нямаше достатъчно височина за нормализиране на скоростта.
Фотографката явно не разбираше риска и усмихнато му махаше с ръка.
Хенри не можеше да откъсне очи от самолета и очакваше всеки момент да се забие надолу. Какви ги вършеше Пърсел? Ето какво се случва, когато се перчиш пред някоя жена, помисли си Меркадо. Умираш. А ако Франк умреше… Той се озърна към Вивиан.
Тя стоеше изправена на пръсти и енергично размахваше ръце.
— Франк! Ехо! — Вивиан чак заподскача.
Самолетът разклати крила на стотина метра от балкона в знак, че пилотът ги е видял. Хенри вяло му махна и когато машината прелетя покрай тях, зърна лицето на Пърсел. Наблюдаваше ги.
— Видя ни! — извика Вивиан. — Ти видя ли го, Хенри?
Възрастният журналист не отговори. Самолетът набра скорост и се отдалечи на запад. Меркадо очакваше Пърсел да направи кръг и пак да мине покрай тях, но той продължи нататък и постепенно се сля с фона на високата планина.