— Огладнявам от летенето.
Освен кафе Меркадо си поръча портокалов сок и корнето.
— Как е аеропланът?
— Не е особено повратлив, но изглежда достатъчно стабилен. На тебе как ти се стори от разстояние?
— Е, не мога да преценя, естествено, обаче ти явно си разбираш от работата.
— Вивиан на какво мнение е?
— Развълнува се, когато ти прелетя покрай нас. Сам я видя.
— Видях я.
— Да, ние също те видяхме в кабината.
— И как ти се сторих, Хенри?
— Моля?
— Сторих ли ти се приятно изненадан да видя Вивиан на балкона на твоята спалня?
Меркадо не отговори директно на въпроса.
— Я стига, ние просто пихме кафе, докато те чакахме. Надявам се, не си мислиш, че е имало нещо друго.
Пърсел безмълвно го измери с поглед.
Моментът не носеше на Меркадо онова удовлетворение, което очакваше. Щеше да е много по-добре, ако Вивиан и Пърсел вече се бяха сдърпали за случилото се и Франк се мусеше по време на коктейлите или на вечеря.
Хенри нямаше желание да се кара, затова отбеляза:
— Ние сме цивилизовани хора, Франк. И тримата непрекъснато ще сме заедно, когато се наврем в гъсталака. — Моментално съжали за избора на думи. „Да се наврем в гъсталака ли?“ Мръсно подсъзнание? Потисна усмивката си.
— Добре де. Няма нищо — каза по-младият журналист.
„Как така нищо?!“ На Меркадо му се искаше да му каже, че всъщност я е чукал, но така щеше да прати целия им план по дяволите.
— Тя е много привързана към тебе, Франк — вместо това каза той.
— Точка по въпроса.
— Впрочем, според мен трябва да обсъдиш този въпрос с нея.
Пърсел не отговори. Меркадо започваше да го дразни. Темата за Вивиан обтягаше отношенията им и фамилиарността на другия мъж щеше да му донесе най-малкото юмрук в корема, както го беше предупредил в Рим. Само че Франк не искаше да провали мисията им. Пък и Хенри му харесваше.
— Не съм сигурен, но ми се струва, че когато минаваше покрай нас, летеше прекалено бавно — рече Меркадо.
— Остави пилотирането на мене, Хенри.
— Мисля за себе си. Аз съм твой пасажер. Както и Вивиан.
— Не се бой. Ако това ще те успокои, пилотските ми качества направиха силно впечатление на синьоре Бокачо.
— Добре. Обаче дали ще ти позволи пак да пилотираш аероплана му?
— В момента мисли по въпроса.
— Този аероплан ни е нужен. А как е самият синьоре Бокачо? Преструва ли се, че марксистите не са взели властта и досегашният му спокоен живот продължава постарому?
— Не, като че ли е наясно, че това е краят.
— Явно е по-голям реалист от мнозина мои сънародници в бившите британски колонии.
— Така е.
— Със стария световен ред е свършено.
— Абсолютно. Синьоре Бокачо се интересува дали нашият вестник иска да купи „Мия“.
— Кого?
— Аероплана. „Мия“.
— Ааа… едва ли.
— Попитай, ако обичаш. Синьоре Бокачо иска да се измъкне оттук — поясни Франк.
— И ще постъпи правилно. Трябваше да му кажеш, че обмисляме да купим неговия аероплан, за да продължи да ни го дава под наем.
— Може и да съм му намекнал нещо подобно.
— Голям си измамник, Франк.
— Аз ли?! Ти току-що ми каза, че е трябвало да го излъжа.
Донесоха им закуската и Пърсел каза:
— На отиване към летището с таксито видях деца с подути коремчета.
Меркадо помълча малко, после призна:
— Понякога ми се плаче за тази страна.
— Ако беше видял каквото видях в Камбоджа аз, щеше да ти се плаче и за нея. — Погледна го в очите. — Може да плачем за целия свят, Хенри, само че с това няма да го променим.
Меркадо кимна.
— На моята възраст, Франк, човек започва да си задава въпроса… какво се е объркало, по дяволите.
— Всичко се е объркало.
— Да. Но после срещаш… е, срещаш отец Армано. И онези от ООН. И всички доброволци и мисионери, които идват в страни като Етиопия да вършат добро. Да помагат на своите събратя.
— Звучи обнадеждаващо.
— За всеки Гетачу има по един свестен човек, който се бори със страданията на човечеството.
— Надявам се да е така — каза Пърсел и добави: — И кога ще победят добрите?
— Когато свърши последната битка между силите на доброто и злото. Когато Христос и Антихристът се срещнат при Армагедон.
— Ще е страхотно събитие. Дано си уредя да го отразявам.
— Ние го отразяваме всеки Божи ден, Франк.
Пърсел кимна.
Установи, че всъщност не е толкова гладен, колкото си мислеше, и след като си изпи кафето, запали цигара.
Меркадо — взираше се във витража — каза:
— Не е показано как се любят Соломон и Савската царица.
— Използвай въображението си.
— Такава сцена щеше да увеличи клиентелата.
— Или да докара полицията. Чувал ли си нещо за господин Селасие, както вече го наричат?