— Всъщност се чудех, че толкова рано си вдигнал дъртия си задник от кревата.
— Нагласих будилника, за да те гледам, Франк. И после си рекох: „Ами ако Вивиан се успи?“ Затова ѝ позвъних и я поканих на кафе. Ако не ни беше видял, сигурно щеше да се чудиш къде сме. — И се засмя.
На Пърсел не му беше смешно и Вивиан срита Меркадо под масата.
— Хайде да сменим темата. Нещо ново за сър Едмънд?
— Не — отвърна Хенри.
— Не трябва ли вече да се безпокоим?
— Според Франк не.
— Ще се справим ли без него?
— Франк смята, че няма. Заради картите.
Тя бръкна в найлоновата торба, извади дебел кафяв плик и го остави на масата.
— Дадоха ми го на рецепцията.
Пликът бе адресиран на ръка до „Меркадо, Пърсел, Смит, «Л’Осерваторе Романо», хотел «Хилтън»“. Нямаше подател.
— Да го отворя ли? — попита Вивиан.
Франк се огледа дали не ги гледат и каза:
— Давай.
Тя сряза с ножа за масло здраво залепения капак, надникна в плика и възкликна:
— Карти!
— Виж дали няма писмо — каза Пърсел.
Вивиан бръкна ръка в плика, извади един лист и прочете на глас:
— „В Адис Абеба съм. Ще се свържа с вас. Чудесен полет, господин Пърсел“. Не е подписано.
— Слава богу, че е тук и е в безопасност — въздъхна Меркадо.
— Това, че е тук, не означава, че е в безопасност — поправи го Франк.
— Е, във всеки случай имаме картите и ако не се свърже с нас, можем да продължим и само тримата.
Вивиан погледна Пърсел и попита:
— Откъде е разбрал за полета?
— Предполагам, че роялисткото нелегално движение ни наблюдава.
— Колко вълнуващо! — възкликна тя.
— Ще стане още по-вълнуващо, когато на вратата ти почука държавна сигурност — увери я Франк.
След закуската Пърсел им каза, че ще се обади на синьоре Бокачо да види дали ще могат да разполагат със самолета в седем на другата сутрин.
— Не е задължително да идваш и ти, но още едни очи ще са ни от полза — каза на Меркадо.
Хенри се поколеба, но отвърна:
— За нищо на света не бих пропуснал такова преживяване, Франк.
— Добре.
От своя страна, Меркадо щеше да се отбие в „Империал“ да провери за телекси и да чуе слуховете и клюките.
— Ще напиша и материал за глада — каза той и се обърна към Пърсел. — Видях статията ти за католическите бежанци, в която пишеш, че временното правителство не им помагало.
— Надявам се, че ти е харесала.
— В това изобщо има ли някаква истина?
— Взимам пример от тебе, Хенри, и проявявам творчество.
— Вярно е, че вестниците са чернова на историческо повествование, но все пак не са чернова на исторически роман.
На Пърсел започна да му писва.
— С нетърпение очаквам твоя достоверен репортаж за глада.
— В моя материал ще се подчертава, че правителството продава национални богатства, за да купува храна за народа.
— Само че това не е вярно. Те купуват оръжие.
— Не говоря за истините и измислиците, Франк. Не бива да пишем нищо, заради което може да ни експулсират от страната. Или да ни арестуват.
— Това ми е известно, Хенри.
— Хубаво. Ще казваме истината, когато се махнем оттук.
— Не „когато“, а „ако“. Все пак сме в Етиопия.
— Междувременно съобщих в редакцията да задържат статията ти.
— Когато се махнем оттук, ще имаме да разказваме нещо много по-важно — обади се Вивиан, която ги слушаше внимателно. — Разбрахме се да работим заедно, Хенри, да сме приятели и колеги и да забравим миналото. — Тя впери очи в Меркадо. — Нали така?
Възрастният кореспондент се усмихна.
— Да.
Пожела им приятен ден и излезе.
Фотографката помълча, после погледна Пърсел.
— Съжалявам.
— За какво?
— Ти знаеш.
— Виж, Вивиан, знам, че още го обичаш, и в това няма нищо лошо. — Той си спомни думите на Меркадо. — Когато напуснем Адис Абеба, ще сме непрекъснато заедно, затова трябва да преглътнем… ревността.
Тя се усмихна.
— Значи може всички заедно да се къпем голи?
— Не.
— Виждаш ли? Все пак ревнуваш.
— Какво ти се прави днес?
— Искам да снимам всичко, което изгубих предишния път, след като онези гадове претършуваха стаята ми.
— Звучи добре.
— Трябва да си взема фотоапарата. — Вивиан стана. — Ще се качите ли с мен, господин Пърсел? Искам да ви покажа новия си „Канон“.
Той се усмихна и също стана.
— Не забравяйте, че сме на служба във Ватикана, госпожице Смит.
— В нужния момент ще извикам: „О, Господи!“
Пърсел вдигна плика и двамата тръгнаха към нейната стая.
Докато се събличаше, той забеляза бялата ѝ шама, преметната на един стол. На леглото забеляза и хотелския ѝ халат. Хрумна му, че Вивиан е трябвало да си го облече, преди да излезе на балкона на Хенри — сутринта беше доста хладна.