— Продължаваме по пътищата на спомените.
Зави на север.
— Мястото на последната битка.
Под тях се издигаха хълмовете, където последните роялистки сили под ръководството на княз Иясу се бяха установили на лагер, бяха се сражавали и бяха разгромени. Франк се спусна на височина шейсет метра. Пъстрите шатри на княжеската армия отдавна ги нямаше и от нея бяха останали само пръснати кости и черепи.
— Тук загина една цивилизация — каза Меркадо.
Пърсел кимна.
По голите склонове на хълмовете още имаше кратери от снаряди и освен костите те бяха единственото свидетелство за събитията, които се бяха разиграли на това място, докато те тримата се бяха къпали в италианския балнеокурорт. Ако бяха пристигнали един ден по-рано или по-късно, кой знае какво щеше да се случи.
Продължиха на север към хълмовете на Гетачу. Войниците отдавна бяха вдигнали лагера и само окопите и огневите точки напомняха, че там е имало хиляди хора.
Пърсел не можеше да определи къде е била щабната шатра, но после видя мястото, на което Гетачу беше обесил войниците на телефонен кабел, и забеляза дерето, където бяха чакали оковани, както и хеликоптерната площадка, от която бяха напуснали този ад.
Спусна се още по-ниско и съвсем бавно прелетя над естествения амфитеатър — плаца, — и Вивиан и Хенри със сигурност видяха петте стълба, които още стояха забити в земята, ала никой не каза нищо. Никой не посочи и дъсчения подиум, на който двамата с Вивиан се бяха вкопчили един в друг през последната си, както си мислеха тогава, нощ на земята.
За разлика от балнеокурорта, от тази перспектива събитията на това място бяха по-разбираеми.
Вивиан не направи нито една снимка.
Хенри, естествено, нямаше какво да каже, но на Пърсел му се искаше да научи за какво си мисли по-възрастният му колега.
Насочи се към платото между двата лагера. Наляво забеляза склона, по който се бяха измъкнали от воините гала, и върха, на който Хенри и полковник Ган бяха избрали неподходящ момент да подремнат. Наклони самолета надясно и пред тях се ширна тревистото плато между хълмовете.
— Там ли бяхме? — попита Вивиан.
— Да.
— Оттук изглежда красиво.
— Всичко изглежда красиво от въздуха. — Пърсел посочи. — Ето го склона, по който се изкатерихме, за да поискаме помощ от генерал Гетачу.
В ретроспекция звучеше смешно и тя се засмя.
— Как сме си го представяли?
— Изобщо не се замислихме.
Той зави на изток и прелетя над района между хълмовете, в който навремето бяха лагерите на двете армии.
Нещо привлече вниманието му във високата трева: десетина конници гала яздеха на запад към тях.
Меркадо също ги видя и каза:
— Тия гадини още са тук. Обстреляй ги с ракетите си.
— Ракетите не са мои. А и са обикновени димни маркери.
— Гадове!
Хенри си беше спомнил за планината Арадам, помисли си Франк, където воините гала за малко не го бяха кастрирали.
Конниците забелязаха летящия към тях аероплан и Пърсел понечи да завие надясно и да излезе извън обсега на оръжията им, но размисли и насочи нейвиъна рязко надолу.
— Какво правиш? — попита Вивиан. — Франк…
— За бога бе, човек… — изкрещя Меркадо.
Франк се спусна надолу. Воините гала спокойно седяха на конете си, втренчени в бързо приближаващия се самолет. Вероятно обаче видяха ракетните устройства, защото изведнъж започнаха да се пръскат. Уплашени от воя на двигателя, няколко коня се изправиха на задните си крака и хвърлиха ездачите си на земята.
Той се спусна още по-ниско и профуча над тях с максимална мощност. После рязко зави надясно, за да не им позволи да стрелят по него, продължи над роялисткия лагер и се насочи към долината, за да се скрие зад хълмовете от разлютените воини.
— Какви ги вършиш, по дяволите? — надвика рева на мотора Меркадо.
— Търсех си джипа.
— Да не си се побъркал?
— Извинявай. Изпуснах си нервите.
Вивиан дълбоко си пое дъх.
— Не го прави пак.
Пърсел пое на югоизток над долината в джунглата.
— Ще потърсим крепостта на княз Теодрос.
Намали скоростта и височината. Долината се разшири и се превърна в огромно зелено море между хълмовете.
Хенри се наведе напред между двете седалки с картата на района.
— Ето го мястото, означено като incognita.
Пърсел погледна картата, посочи, отново насочи вниманието си напред, за да се ориентира, и леко зави надясно.
— След няколко минути би трябвало да го видим някъде напред и надясно от нас.
Намали още повече скоростта и нейвиънът се спусна над джунглата. Франк беше започнал да разпознава предупредителните признаци на заглъхването, но капризите на самолета като цяло си оставаха непредвидими.