— Ган искаше да ни каже нещо. И според мене искаше да ни каже: „Вървете в Шоан“.
— Англичаните са доста директни, Франк — осведоми го Хенри. — Ако е искал да отидем в Шоан, щеше да ни го каже направо. Такива сме си ние.
— Той беше пределно ясен.
— На мен ми е ясно само едно, а именно, че трябва да избягваме всякакъв контакт с хора в джунглата. Нищо няма да излезе, ако потърсим помощ от добронамерени туземци.
— Разбирам, Хенри, но както знаем и двамата, обикновено може да се разчита на отхвърлените елементи във всяко общество.
— Фалашките юдеи не са отхвърлени от обществото. Те просто искат да ги оставят на мира, както са живели в продължение на три хиляди години.
— С това е свършено.
— Явно. Обаче ако сър Едмънд е прав за връзката между фалашите и монасите и ако ние използваме фалашите, може да се окажем постоянни обитатели на черния манастир.
— Човек може да прекара остатъка от живота си и на по-лоши места, Хенри.
— Според мен и двамата сте прави донякъде — обади се Вивиан, която досега беше мълчала.
— С други думи, и двамата грешим донякъде? — Пърсел повдигна вежди.
— Може да изясним този въпрос, ако се появи полковник Ган — отбеляза тя.
Никой не ѝ отговори.
Продължиха на юг към Адис Абеба.
— Май забравихме нещо — наруши мълчанието Вивиан.
— Шишето ли?
— Отец Армано каза нещо… Упъти ни, без да го съзнава.
Франк се беше сетил за същото и оттогава се опитваше да го изрови от паметта си, ала без успех.
— Още тогава трябваше да го разберем — продължи Вивиан.
— Той не искаше да търсим нито черния манастир, нито Светия Граал, затова и не ни обясни точно къде се намира манастирът — напомни им Меркадо. — Но Вивиан е права, аз също го усетих. Той ни каза нещо и трябва да разберем какво е то.
Никой не отговори и тримата отново потънаха в мислите си. Двигателят бучеше равномерно, нейвиънът подскачаше и потъваше под напора на въздушните течения. Пърсел провери уредите. Този самолет или гореше масло, или имаше изтичане. Моторът сигурно имаше няколко хиляди летателни часа и най-вероятно го бяха поддържали майстори на велосипеди.
Той погледна медальона на св. Христофор — навярно единственото нещо в самолета на синьоре Бокачо, което функционираше нормално.
Франк се опита да реши дали е изгубил здравия си разум, или това търсене на черния манастир и така наречения Свети Граал е в границите на психическото здраве. Всичко това до голяма степен беше свързано с Вивиан, разбира се. Cherchez la femme. Либидото и преди го бе вкарвало в неприятности, но никога чак толкова.
После пък идваше Хенри. Пърсел не само харесваше, но и уважаваше стария ветеран. Хенри Меркадо беше легенда и Франк Пърсел бе щастлив, че обстоятелствата — или съдбата — са го събрали с него.
Освен това съзнаваше, че цялото е повече от сбора на неговите части. Той нямаше да рискува живота си за нещо, в което не вярва, с които и да е други двама души. А и тримата споделяха еднакъв вкус към представителите на другия пол. Това обаче по-скоро представляваше проблем, отколкото сила.
Вивиан спеше, както и Хенри, свит върху останалите два чувала с кафе.
Три часа след излитането им от Гондар забеляза хълмовете около Адис Абеба, после видя летището. Южноафриканското небе беше пастелносиньо, осеяно с розови ивици на хоризонта.
Вивиан се събуди и погледна назад към Меркадо, който още спеше.
— Сънувах нещо…
Пърсел не отговори.
— С теб бяхме в Рим. Никога не съм била по-щастлива.
— Граалът с нас ли беше?
— Бяхме двамата с теб.
— Това е напълно достатъчно.
— Бил ли си женен? — попита тя.
— Не.
— Искаш ли да се оженим?
— Добре. Само че кой ще ни вземе?
Вивиан се засмя, но го смъмри:
— Не е смешно.
— Предлагам ти сделка, Вивиан. Ако открием Светия Граал и се окаже истински, ще се оженим.
— Дадено.
Чудеса се случваха, предполагаше той, ала човек не биваше да залага живота си на тях.
Изтегли ръчката и започна да се спуска към пистата.
40.
Вивиан излезе от офиса на Ройтерс с брезентовата си торба, в която имаше три дебели кафяви папки, съдържащи общо деветдесет и две снимки формат двайсет на двайсет и пет сантиметра.
Пърсел и Меркадо я чакаха и тримата тръгнаха към „Ристоранте Везувио“, който се рекламираше като най-добрия италиански ресторант в цяла Африка и сигурно беше единственият, носещ името на прочутия вулкан.
За неестествената и почти комична атмосфера на Адис Абеба допринасяше и фактът, че покрай улиците се издигаха сгради в швейцарски алпийски стил, които привидно се вписваха в планинския пейзаж, но Меркадо ги смяташе за гротескови пародии.