— Така е. Какво ще правим?
Пърсел наблюдаваше хеликоптера, който летеше на същата височина и определено беше намалил скоростта си спрямо тяхната. Дистанцията се скъсяваше. Той изтегли ръчката и също намали.
— Франк?
— Ами… най-малкото няма да продължим към летището в Гондар, където вече ни очакват.
Никой не му отговори.
— Трябва да отидем във Френска Сомалия — заяви Меркадо след малко. — Ще успеем ли?
Пърсел хвърли поглед към датчика на резервоара.
— Горивото би трябвало да ни стигне. — Само че можеха да възникнат други проблеми.
Хеликоптерът отново намали скоростта, за да запази дистанцията. Пилотът му явно искаше да го следват до Гондар.
— Сега може би трябва да завиеш на изток — предложи Хенри и му напомни: — Френска Сомалия е натам.
— Знам.
Вивиан се беше свлякла на седалката.
— Всичко свърши — промълви тя. — Дори нямахме шанс да…
— Пак ще се върнем — опита се да я утеши Меркадо.
Франк забеляза, че вертолетът е завил надясно и сега е по-високо, тъй че не само той го виждаше отстрани, но и пилотът виждаше нейвиъна по-добре.
— Трябва да завием на изток — настоя Хенри. — Можем ли да му избягаме на тоя хеликоптер?
— Зависи от прекалено много неизвестни… — Пърсел се обърна към Вивиан. — Дай ми бинокъла.
Тя му го даде и Франк го вдигна пред очите си с лявата си ръка, като продължаваше да пилотира с дясната. Вертолетът беше масленозелен, определено военен, с червена звезда отстрани.
— „Хюи“ е — каза той. — Ю Ейч Уан Ди… във Виетнам съм виждал милиони такива… — Всъщност той беше същият като на Гетачу и имаше вероятност тъкмо с него да ги бяха откарали в затвора в Адис Абеба. — Максималната му скорост е горе-долу като нашата. — Отпусна бинокъла. — Освен това видях картечар на вратата.
— Какво си видял?!
— Стрелец, който седи зад монтирана на вратата картечница. Сигурно Ем шейсет. От другата страна би трябвало да има още една. Не забелязах никой в кабината, тъй че генерал Гетачу не е на борда.
Никой не му отговори.
Дистанцията между тях и хеликоптера се скъсяваше. Самолетът летеше едва със сто и десет километра в час, а стига да поискаше, пилотът на вертолета можеше да виси неподвижно във въздуха, естествено, така че Пърсел щеше да мине покрай картечницата, ако не завиеше.
— Наистина се налага да завиеш, Франк — за трети път му каза Меркадо.
— Да де… ама ми се струва, че тоя тип ще ни последва към Френска Сомалия и даже да му избягам, не мога да избягам от седем цяло шейсет и два милиметрови картечни куршуми.
Вивиан ахна.
— Божичко…
— А даже да можех да остана извън огневия му обсег, той ще повика подкрепления по радиостанцията и етиопските военновъздушни сили може да изнамерят някакъв изтребител — прибави Пърсел.
Хенри обмисли тази информация.
— Значи нямаме избор… трябва да продължим към Гондар — заключи накрая.
— Едва ли ще имаме същия късмет в щабквартирата на генерал Гетачу като предишния път — отвърна Франк.
Никой не му отговори, но след малко Меркадо повтори:
— Не правим нищо нередно. — После му хрумна нещо. — Да изхвърлим всичко инкриминиращо — фотоапарата, картите, снимките, лентата… екипировката за пътуването… абсолютно всичко.
— Това се подразбира от само себе си, Хенри — съгласи се Пърсел. — Но трябва да ви предупредя, че Гетачу знае или ще узнае какво вършим тук и няма да се поколебае да използва всички средства, които хрумнат на болния му мозък, за да ни принуди да признаем каквото го интересува.
Вивиан скри лицето си в шепи.
— Божичко…
— И ако ни попита за полковник Ган, някой от нас ще каже за Шоан — продължи Франк.
Видимо потресена, фотографката все пак се поизправи на седалката и дълбоко си пое дъх.
— По-добре да умра, но да се опитам да се измъкна.
— За предпочитане е пред онова, което ни чака в Гондар — съгласи се Пърсел. — Хенри?
Меркадо мълчеше.
Франк погледна през предното стъкло и видя, че е само на петстотин метра зад и вляво от хеликоптера. Вече различаваше надвесилия се от лявата врата и обезопасен с ремъци картечар, който ги наблюдаваше, насочил картечницата към нейвиъна.
Зави надясно, за да мине точно зад вертолета, ала пилотът направи същото, за да позволи на картечаря си да ги държи на мушка. Пърсел знаеше, че не може да играе тази игра с високоманеврения хеликоптер, затова запази позицията си, но намали скоростта колкото може повече, без двигателят да заглъхне. Искаше да спечели време, за да помисли.
Вивиан се обърна към него.
— Франк… трябва да им се измъкнем. Ще можеш ли?
Той вече обмисляше опциите. Ако направеше внезапен завой наляво или надясно, един от картечарите лесно щеше да го свали. Ако се издигнеше, може би щеше да успее да прелети над вертолета и ако продължеше право напред и се отдалечеше, картечарите нямаше да могат да завъртят картечниците чак дотам — но пилотът само трябваше да завие, за да даде възможност на единия или другия да обстреля отдалечаващия се нейвиън.