Фотографката се усмихна.
— Каквото е най-добро за мен, е най-добро за всички нас.
Пърсел не отговори.
Продължиха бързото спускане и след малко той каза:
— Шоан е на десетина минути. — И прибави: — Ще опитам да кацна.
— Не искам нищо повече — каза Вивиан и след миг го увери: — Можеш да го направиш.
— Е, ще видим.
Франк намали скоростта и постепенно се сниши към селото, което вече се виждаше.
Ако дадеше воля на въображението си и се абстрахираше от джунглата наоколо, нивите край Шоан спокойно можеха да са в северната част на щата Ню Йорк, където се беше учил да пилотира като младеж. Майка му твърдеше, че пилотирането било рисковано, и го убеждаваше да се захване с нещо по-безопасно, например с писане.
— Радвам се да видя, че се усмихваш.
— Някога пишех в гимназиалния вестник и в седмичника в родния ми град. После завърших журналистика. Майка ми искаше да си намеря безопасна работа.
Тя също се усмихна.
— Чела съм само една твоя статия. Бива ли те?
— Майка ми е убедена в това.
— Бях дванайсетгодишна, когато изгубих родителите си. В самолетна катастрофа.
— Моите съболезнования.
— Може би трябваше да избера по-подходящо време да ти го кажа.
Пърсел не знаеше колко време всъщност им остава, но отвърна:
— Имаме да си разказваме много един на друг в Рим.
Вивиан свали медальона на св. Христофор и го закачи на ризата му.
— Христофор спасил едно дете от удавяне в река и въпреки че бил едър и як, под изненадващата тежест на малчугана едва не се препънал и паднал в бушуващите води. Обаче не изпуснал детето — и когато вече били в безопасност, то му разкрило, че е Иисус, понесъл цялото бреме на света.
— Познато ми е това усещане.
Тя сложи ръка на рамото му.
— Ти ще ни отведеш на сигурния бряг.
— Ще го направя.
Изтегли ръчката и продължи да се спуска към земята.
44.
Франк се взираше в едно открито пасище сред стотици акри овощни градини и ниви. Трябваха му поне триста метра гол и сравнително равен терен, но парцелите бяха разделени с каменни и дъсчени огради, а и около повечето пасища растяха дървета.
Предпочиташе да кацне със спуснати колесници, обаче ако земята се окажеше прекалено влажна, камениста или изровена, можеше да се наложи да се приземи „по корем“, а и трябваше да се съобразява с ракетното устройство.
Нещо повече — имаше прекалено много гориво, около половин резервоар, а не можеше да рискува да остане във въздуха, за да го изразходва, така че каза на Вивиан и Хенри да скачат от самолета и да бягат надалече веднага щом кацнат.
Докато обикаляше над селото, видя няколко души, които гледаха нагоре към самолета. Надяваше се, че Ган е сред тях.
— Откри ли подходящо място за кацане? — попита Вивиан.
— Само едно. Онова пасище пред нас.
— Достатъчно ли е дълго? — обади се Меркадо.
— Ще гледам да е достатъчно.
Пасището се намираше върху полегат склон и Пърсел реши да заходи от долния му край, така че наклонът да намали скоростта им по-бързо.
Насочи се към дългото около триста метра пасище и видя в края му каменна ограда… но пък нямаше дървета и кладенци.
Не знаеше откъде духа вятърът и колко е силен, ала вече нямаше значение. Това щеше да е неговата писта и посоката беше нагоре по склона.
Спусна колесниците и задкрилките и изтегли ръчката. Летеше само с деветдесет и пет километра в час и предполагаше, че е на височина сто и петдесет метра, после на сто и двайсет, сто… Погледна приближаващата се ниска кафеникава трева. Козите се бяха пръснали, но виждаше камъни и дупки.
— Дръжте се!
Изтегли ръчката докрай, вдигна носа и нейвиънът кацна тежко, подскочи и продължи да се друса по каменистата повърхност. Франк угаси двигателя и натисна спирачките. Каменната ограда се приближаваше. Той задейства руля, с което накара самолета да поднесе, и започна да намалява скоростта, ала оградата беше на по-малко от сто метра, после петдесет…
— Франк…
— Дръжте се!
Натисна силно педала на руля и нейвиънът се запързаля странично. Очакваше колесниците да поддадат, но старата машина беше направена стабилно и издържа, докато колелата се въртяха косо по тревата.
Самолетът спря с разтърсване само на пет-шест метра от каменната ограда.
— Великолепно! — похвали го Вивиан.
— Браво — включи се и Меркадо.
Грабнаха раниците и Пърсел отвори капака и стъпи на крилото. Вивиан бързо се измъкна от кабината и скочи на земята, последвана от Хенри. Франк ги последва и затичаха настрани, в случай че нейвиънът реши да избухне в пламъци.
Пърсел впери поглед в самолета на синьоре Бокачо. Беше се приземил малко по-добре, отколкото бе летял. Вивиан откачи медальона на св. Христофор от ризата му, целуна го и го пъхна в горния му джоб.