Бяха взели толкова храна, колкото побираха раниците им, главно варени яйца, хляб, фурми и сушено месо, всичко това, беше ги уверил полковникът, било извънредно питателно и достатъчно за една седмица. Всеки имаше по две манерки, една с вода и една с лилав сок, който Пърсел май започваше да харесва. Хенри носеше бутилката „Моет“, естествено, а Вивиан — фотоапарата си. Франк отговаряше за картите.
Полковник Ган дойде при тях. Личеше, че раздялата му с княгинята е била мъчителна. Пърсел не познаваше от личен опит това чувство, а дори да го познаваше, усещането за загуба винаги се облекчаваше от по-силното усещане за облекчение.
Той погледна Вивиан на утринната светлина и видя, че го наблюдава. Сигурно си мислеше същото като него: „Как ще се разделим ние?“ Дано се разделяха като приятели.
Полковник Ган им изнесе петминутен урок за узито, което наистина се оказа лесно за зареждане и употреба, после ги поведе през една овощна градина и съседното пасище към гъстата джунгла около Шоан.
Ган познаваше пътя и след петнайсет минути намери пътека, която никой от тях не би могъл да открие дори на ярка слънчева светлина. Навлязоха в джунглата и от човешката цивилизация се озоваха в свят на флора и фауна, който от памтивека почти никой не беше смущавал.
Джунглата надвисваше отвсякъде над тясната пътека. Крачеха мълчаливо в колона по един и непрекъснато се налагаше да се навеждат. Ган носеше мачете, ала не искаше да го използва, за да не оставя следи от преминаването им.
Първото им спиране, след десетина минути, беше при огромно възлесто дърво, почти изсъхнало, според полковника — баобаб. На няколко крачки от дънера се намираше късовълновата радиостанция, увита в найлон и затрупана с палмови клони.
Ган се надяваше, че роялистките партизани са донесли нови батерии, но радиостанцията все още не работеше.
— Тази пътека ще ни отведе до балнеокурорта — каза Ган. — По шосето щяхме да стигнем по-бързо, обаче има по-голяма вероятност да се натъкнем на някого — автомобил, военен патрул или конници гала. Познавам някои от тези пътеки, но не съм единственият. Трябва да сме тихи и да се вслушваме в джунглата. Аз ще водя, а господин Пърсел ще поеме ариергарда. Ако някой чуе нещо, нека бързо и тихо да предупреди всички и да посочи натам, откъдето идва шумът. И тогава спираме и се спотайваме. Някакви въпроси?
— Може ли да пуша? — попита Франк.
— Не.
Пътеката ставаше все по-непроходима. Вървяха на север, успоредно на тясното шосе, по което бяха минали през септември. Франк нямаше особено приятни спомени от шофирането по зловещия път в мрачната джунгла, не изпитваше удоволствие от прехода в джунглата и сега.
Небесната ивица над тясната просека изсветляваше все повече — някъде там горе сияеше слънцето.
Вивиан вървеше пред Пърсел и от време на време се обръщаше и му отправяше усмивка, на която той отвръщаше. Не можеше да се сърди дълго, когато всяка крачка можеше да е последна и бяха само на часове или дни от най-великото религиозно откритие, откакто Моисей записал десетте Божи заповеди — които, оказваше се, се намираха в Ковчега на завета в Аксум.
Франк продължаваше да не вярва във всичко това, но щеше да е щастлив, ако действителността го опровергае.
След около час Ган им даде знак да отбият надясно от пътеката, където сред ниската растителност под дърветата чернееше обсидиан. Насядаха на скалата и си починаха. Полковникът и Пърсел проучиха една от картите и се ориентираха.
— Балнеокурортът е на два-три часа път оттук — каза Ган.
Отново проучиха картата и решиха следващата им цел да е крепостта на княз Теодрос, която се намираше на пет-шест километра източно от псевдоримската баня.
— На картата не е означена пътека от балнеокурорта до крепостта и ако не успеем да намерим път и джунглата е прекалено непроходима като тук, ще се наложи да направим просека — каза сър Едмънд. — Тогава петте километра ще ни отнемат повече от ден.
— Отец Армано е стигнал от крепостта до балнеокурорта — отбеляза Вивиан. — Ние го видяхме към десет вечерта.
— По кое време е тръгнал от крепостта? — попита Ган.
— Не знам… но сигурно е било привечер… не може да е вървял дълго с тази рана.
— Гетачу каза, че неговите минохвъргачки обстрелвали крепостта на княз Теодрос — припомни им Пърсел. — Най-вероятно това е позволило на отец Армано да се измъкне от килията си.
Полковникът кимна и каза:
— Значи е било към седем и петнайсет. Аз засякох часа и се зачудих по какво стреля оня идиот, защото не стреляше нито по мен, нито по лагера на княз Иясу.
Така с малко проста аритметика стигнаха до заключението, че отец Армано е бил освободен от килията си — навярно от някой случаен снаряд — малко след седем и се е появил в балнеокурорта след около три часа, което означаваше, че от крепостта дотам има пряка пътека. Оставаше им само да я намерят.