Вивиан се загледа в обсидиана, върху който седяха, и попита:
— Възможно ли е това да е скалата, за която спомена отец Армано?
— В района има много оголени скали и точно в тази тук няма нищо особено — отвърна Ган. — Според мен трябва да забравите за скалата, дървото и потока, които може и да са имали някакво значение за свещеника, но ние нямаме никаква представа какво е то.
Продължиха през джунглата. Ставаше все по-топло и влажно и гъстата загниваща растителност изпускаше отвратителни изпарения, които напомняха на Пърсел за джунглите в Югоизточна Азия. Неслучайно почти никой не обитаваше тропическите гори по света — те бяха среда, враждебна към хората, и рай за насекоми, змии и зверове с нокти и зъби. Джунглата всъщност беше кофти място, реши той.
Полковник Ган се движеше с лекота, все едно правеше такива преходи всеки ден преди закуска, помисли си Франк. Вивиан имаше младостта на своя страна, но и трийсетина килограма багаж на гърба, и Пърсел виждаше, че вече започва да провлачва крака. Хенри също изглеждаше уморен и ако физическото изтощение бе най-вече в главата му, най-вероятно си спомняше за предишния им преход, когато силите му се бяха изчерпали в неподходящ момент и това бе довело до поредица събития, които за малко не бяха свършили със смъртта им. Сега той искаше да изкупи вината си и, естествено, да направи впечатление на Вивиан или поне да не припадне пред нея — и това сигурно щеше да го държи на крака. В противен случай трябваше да си мисли за воините от племето гала, които идваха да му резнат ташаците.
Вървяха през джунглата — или тропическата гора, както настояваха да я наричат редакторите на Пърсел. Насекомите и птиците вдигаха шум, който заглушаваше звуците, издаващи опасност. Но както Франк беше научил във Виетнам, докато пътуваше с военните патрули, ако птиците млъкнат, значи са чули нещо. Или теб, или нещо друго.
Самият той смяташе, че е в сравнително добра форма въпреки алкохола и цигарите и този преход, въпреки тежкия багаж, засега му приличаше на разходка в парка. Обаче предполагаше, че след една седмица път, спане на земята и оскъдни порциони всички ще имат проблеми. Сега разбираше защо воините гала яздят коне и защо много армии използват мулета за товарни животни. Полковник Ган беше отхвърлил и двете възможности от практични съображения, свързани главно с вдигането на шум и снабдяването на животните с вода и храна. Пърсел обикновено не отстъпваше пред никого в своята област и тъкмо затова беше на свободна практика и често сменяше работата си, но отстъпваше пред сър Едмънд в неговата област, поне доколкото смяташе, че Ган знае какво прави.
След около два часа полковникът им махна да спрат и каза:
— Балнеокурортът е на петдесетина метра пред нас. Ще отида пръв и ще проверя обстановката. — Взе бинокъла на Меркадо и подаде на Пърсел узито с три резервни пълнителя. — Прикривайте ме. — Измъкна револвер с дълга цев изпод сафарито си и тръгна напред. Франк даде знак на Вивиан и Хенри да стоят на място и го последва.
Пътеката излизаше на поляната около балнеокурорта. На петдесетина метра напред слънцето ярко огряваше страничната стена на белия хотел. Ган огледа района около сградата и тръгна към нея.
Пърсел свали предпазителя на автомата и също тръгна през високата трева на двайсетина метра зад него. Ган мина отпред, качи се по стълбището и влезе. Пърсел зачака. След няколко минути сър Едмънд се появи и му даде знак, че теренът е чист.
Франк се обърна и видя Меркадо и Вивиан във високата до гърдите трева. Махна им да се приближат и всички заедно тръгнаха към входа на хотела.
Спряха пред стъпалата, по които се бяха качили с джипа, и Вивиан каза тихо:
— Върнахме се.
Пърсел погледна към тясното шосе, по което бяха пътували онази вечер, и разпозна мястото, където беше пресякъл гъстите храсталаци, скриващи балнеокурорта от пътя. После отново се обърна към хотела. Сигурно бе зърнал купола, помисли си, или го беше регистрирал подсъзнателно. Точно затова бе свърнал от шосето.
Вивиан сякаш прочете мислите му и каза:
— Съдба, Франк. Не се мъчи да я проумееш.
— Виждам намесата на Божията ръка — заяви Меркадо.
С това трудно можеше да се спори, така че Пърсел изобщо не се и опита.
Вивиан се изкачи по няколко стъпала и Франк и Хенри я последваха.
Тя се огледа.
— Можете ли да повярвате? — Обърна се към Франк. — Върнахме се тук, откъдето започна всичко.