Той се обърна към спътниците си.
— Отиваме в черния манастир. При Светия Граал.
54.
Пърсел взе узито и даде револвера на Вивиан, а Хенри се въоръжи с един от калашниците. Нарамиха раниците и излязоха от обсидиановата кариера, спуснаха се по склона към грамадния кедър и продължиха към стената от тропическа растителност пред тях.
Известно време мълчаха, после Меркадо попита:
— Взе ли храна от войниците, Франк?
— Не.
— Трябва да се върнем.
— Постави ръката си в десницата Божия, Хенри. Нали затова сме тук.
Меркадо помълча, после каза:
— Да… ще го направя.
— Сега всички сме в Божиите ръце — заяви Вивиан.
Пърсел нямаше нужда от компаса, за да знае, че вървят право на запад — кедърът и монолитът зад него му показваха посоката.
На земята пред дърветата имаше изтъркана черна плоча, а зад нея започваше пътека. Минаха през черния праг и навлязоха в джунглата. Над главите им надвисваха клони и лиани, които веднага спряха слънчевата светлина.
Теренът плавно се спускаше и дърветата ставаха по-високи, короните им — по-гъсти. След известно време Франк забеляза, че почвата е мека и влажна, сякаш наближаваха блато или мочурище.
Пътеката вече не се ограничаваше от стени от растителност, но можеше да се различи, ако човек погледнеше напред и видеше разликата между отъпканата и околната пръст.
— Къде е потокът? — попита Меркадо.
Никой не му отговори.
Почвата определено стана мочурлива и Пърсел забелязваше промени в джунглата. Започнаха да се появяват огромни бананови палми, блатни кедри и кипариси, каквито си спомняше от тресавищата в Югоизточна Азия.
Склонът ставаше по-стръмен и Франк предположи, че са в речния басейн, който беше видял от въздуха и на картата, но който не се бяха сетили да включат сред вероятните местонахождения на черния манастир.
Всъщност те се бяха… бяха се вкопчили в отец Армано и неговия разказ, а свещеникът им беше дал информация, но не и факти. Бе им казал само толкова, колкото да ги прати по пътя, ала недостатъчно, за да стигнат до края му. Трябваше да го направят сами. И ако наистина бяха избрани, бяха на верния път.
Теренът изглеждаше измамно приятен, но от двете страни на изчезващата пътека вече проблясваха водни площи, обрасли с блатна папрат. Издигаха се облаци блатни газове, въздухът ставаше все по-зловонен. От клоните на дърветата висяха бради от сивкав мъх, имаше много гнили дънери и по съчките, осейващи влажната почва, пълзяха блатни растения. Големи безмълвни черни птици бяха накацали по голите клони и сякаш ги следяха. Направи му впечатление, че блатото е много по-тихо от джунглата и почти не се чуват звуци на насекоми и птици. Обзе го лошо предчувствие, ала той не каза нищо на другите.
Вече вървяха през истинско тресавище и Франк се чудеше дали е проходимо. Чудеше се и дали се движат в правилната посока. Пътеката беше изчезнала напълно, но сред мочурището се виждаше лъкатушеща ивица по-висок терен. Обувките им потъваха в калта и Вивиан се събу боса. Пърсел и Меркадо последваха примера ѝ.
Тя най-после забеляза, че Франк има кръв по крачола, и попита:
— Ранен ли си?
— Нищо ми няма.
— Дай да видя.
— Вече видях.
Вивиан настоя да спрат и Пърсел седна на един дънер, а Вивиан коленичи в калта, изпъна крака му и разгледа раната.
— Наистина не е сериозно — каза той.
Тя извади шишенце йод и намаза раната, после седна до него на дънера.
Огледаха се. И без да го казват, знаеха, че отец Армано изобщо не бе споменал за блато.
— Седни, Хенри — каза тя на Меркадо.
Възрастният репортер бавно седна на дънера и сбърчи лице от болка.
— Струва ми се, че оставих в теб едно парче метал — осведоми го Франк.
— Правилно ти се струва.
Тримата се усмихнаха, ала уморено и принудено. Шокът и ужасът от случилото се им идваше прекалено и сега бе моментът да кажат нещо.
— Едмънд Ган беше много смел човек — рече Пърсел.
— Той беше войник и джентълмен… благородник — прибави Меркадо.
— Убедена съм, че сега са заедно с Мириам — допълни Вивиан.
— Така е — съгласи се Хенри.
Вивиан прегърна Франк и го притегли към себе си.
— И ти си много смел човек, Франк Пърсел. — Обърна се към Хенри. — Когато избухна гранатата, той се хвърли върху мен.
Меркадо кимна.
Вивиан постави ръка на рамото му.
— Какво каза на амхарски на Гетачу?
— Обичайното: че майка му е сифилистична проститутка и е трябвало да го удуши при раждането му.