Той го разпечата и прочете телекса:
„ПРИСТИГАМ СЛЕДОБЕД НА ФИУМИЧИНО. ЩЕ ВЗЕМА ТАКСИ ДО ГРАДА. ОЩЕ НЕ СЪМ РЕЗЕРВИРАЛА ХОТЕЛ. ЩЕ СЕ СРЕЩНЕМ ВЪВ «ФОРУМ» В ШЕСТ. И ТИ МИ ЛИПСВАШ.
Франк прибра телекса в джоба си и тръгна към асансьора.
Е… името на Хенри не се споменаваше. Нямаше резервация за хотел. Не ме посрещай на летището. Ще се видим в шест. Липсваш ми.
„И ти ми липсваш“ — помисли си той.
Качи се в ресторанта и завари Хенри да разговаря по телефона на салонния управител. По-възрастният кореспондент посочи една маса до прозореца и Франк седна.
— Нещо ново? — попита го Меркадо, когато се настани срещу него.
— Не.
Хенри го погледна.
— Всичко е наред.
Пърсел не беше сигурен какво означава това, но кимна.
— Поръчах същото амароне.
— Онази вечер не го ли изпихме всичкото?
— Чувстваш ли се интелектуално и духовно готов за това пътуване?
— Да, определено.
— А смяташ ли, че Вивиан ще дойде с нас?
— Ти май си мислиш, че Светият Дух ѝ е казал да дойде — напомни му Пърсел. — Питай него.
Меркадо се усмихна.
— Хайде да говорим за нещо друго — предложи Франк.
— Добре. Току-що се свързах с редакцията. Има телекс от полковник Ган. Може да пристигне в Рим веднага след Нова година и после да дойде с нас в Берини.
— Добре. Споменава ли за Етиопия?
— Пише, че ще дойде, ако може да влезе в страната.
— Влизането е лесно. Трудно е излизането.
— Предполагам, че има предвид, ако може да влезе, без да го арестуват.
Донесоха виното и Хенри сам напълни чашите. Вдигна своята.
— Amicitia sine fraude — за приятелство без измама.
— Наздраве.
20.
В 17:30 барът на „Форум“ беше препълнен, затова Пърсел седна на една от масите до прозореца с лице към входа и си поръча чаша червено.
Не за пръв път в живота му бивша любовница или гадже държеше да се срещнат на обществено място. Понякога го предлагаше самият той. И като се имаше предвид, че Хенри още присъства в картината, идеята може би не беше лоша. Франк всъщност не знаеше точно какво иска да се случи тази вечер, освен че искаше Вивиан да отиде с него — и Хенри — в Етиопия. И тя очевидно имаше същото желание, въпреки че оставаше да се изясни дали е с него, с Хенри или с нито един от двамата.
Във всеки случай, въпреки тоста на Меркадо, Пърсел не изпитваше угризения, че го е излъгал за пристигането на Вивиан. Всъщност Хенри сигурно знаеше, че е получил телекс от нея, и разбираше, че една „тристранна“ среща не е подходяща първа стъпка към завръщането им в Етиопия. Франк беше сключил с Хенри Меркадо нещо като сепаративен мир и сега щеше да направи същото с Вивиан. Накрая тримата заедно щяха да изпият по чаша и да се държат цивилизовано — дори Вивиан да предпочетеше Хенри. Той обаче беше убеден, че Хенри няма да я приеме обратно дори тя да го желае. Подобно на своите италиански приятели, Меркадо притежаваше монументално его — и ако по-рано не бе страдал от комплекс за малоценност, със сигурност беше получил такъв в Етиопия.
Минаваше шест, но Пърсел знаеше, че тя ще закъснее, макар да нямаше представа по кое време пристига самолетът ѝ от Женева. Трафикът от „Фиумичино“ винаги бе натоварен, а в момента течеше пиковият час, пък и идваше Коледа и Вивиан може би си търсеше хотел, сложна задача през празничния сезон.
Запали цигара и се загледа в Колизея. А може и да беше променила намеренията си. Което също го устройваше. По-малко усложнения.
— Здравей, Франк.
Пърсел се изправи и погледите им се срещнаха. Вивиан се поколеба, после постави длан върху ръката му. Той се наведе напред и леко се целунаха.
— Изглеждаш чудесно — каза Франк.
— И ти.
Вивиан носеше зелена копринена рокля в тон с очите ѝ, дългата ѝ черна коса обрамчваше алабастровата ѝ кожа и той си я спомни такава, каквато я беше видял онази нощ в балнеокурорта, когато осъзна, че е хлътнал по нея.
— Франк?
— Ъъъ… Ще седнеш ли?
Появилият се изневиделица келнер изтегли стола ѝ и тя седна. Пърсел се настани срещу нея.
— Un bicchiere di vino rosso, per favore — поръча си чаша червено и тя.
Известно време само се гледаха.
— Съжалявам — накрая наруши мълчанието Вивиан.
— Няма нужда да се извиняваш или да обясняваш.
— По-добре да го направя.
Той се усмихна.
— Просто исках да си изясня нещата.
— Успя ли?
— Нали съм тук.
Това не отговаряше на въпроса му.
— Благодаря ти, че дойде — все пак рече Пърсел.
— Изхвърли ли ми багажа?
— Изкушавах се.
Сервитьорът донесе виното ѝ и Франк вдигна чашата си.
— Sono adirato.
— Защо си ядосан?
— Мислех, че това означава „обожавам те“.