Вивиан се засмя и се чукнаха.
— Ti amo — каза тя.
— И аз теб.
Фотографката отпусна дланта си върху масата и той хвана ръката ѝ.
— Да се видиш с Хенри ли дойде в Рим? — след известно мълчание попита Вивиан.
— Да.
Тя кимна.
— Той знае ли, че съм тук?
— Не.
Ново кимване.
— Как е той?
— Adirato.
— Е… не го обвинявам… но… поне вие двамата си говорите.
— Мисля, че Хенри е готов да говори с тебе.
— Това е добре. Значи работи в „Л’Осерваторе Романо“, така ли?
— Да. Като че ли му харесва. Той обожава Рим.
— Радвам се за него.
— Някакви други чувства към Хенри, за които трябва да съм информиран?
Тя поклати глава.
— Добре… но когато се видите, можеш да уредиш въпроса с него.
— Ще го направя. Той го е преживял, сигурна съм — прибави Вивиан.
— Поне така твърди.
Тя смени темата.
— Докога ще останеш в Рим?
— Зависи. А ти докога ще останеш в Рим?
— Докато ти си тук.
— Добре. Напуснах бюрото на Асошиейтед Прес в Кайро.
— Защо?
— Защото Чарли Гибсън ме уволни.
— Чудесно. Тази работа не ти харесваше, нито пък Кайро.
— Да, не си падах по тях — призна Пърсел. — Но докато бяхме с тебе, поне беше поносимо.
Вивиан се усмихна.
— Аз мога да направя поносимо всяко място, Франк.
— Даже Етиопия.
— Виж, това може би няма да е по силите ми. Какво стана с апартамента ни в Кайро?
— Това е единственият ми дом за момента.
— И на мен.
— Ще го задържим за известно време. Къде отседна в Женева?
— В някогашния си пансион. Винаги сме добре дошли там — поясни тя. — Срещу двайсет франка на вечер. Най-добрата цена в Женева. Само че е забранено за мъже.
— Може ли поне да пиеш?
— Да. Трябва да пиеш, за да запазиш разсъдъка си.
Той се усмихна.
— Аз не съм по писането, обаче написах нещо като дневник за случилото се в Етиопия — осведоми го Вивиан. — И за нас в Кайро.
— Може ли да го видя?
— Някой ден… Още съм бясна, че изгубих всичките си снимки.
— Можеш да си ги поискаш от Гетачу, когато се върнем там.
Вивиан го погледна и след няколко секунди попита:
— Наистина ли ще го направим?
— Ами… така възнамеряваме. Още ли проявяваш интерес?
— Да. Изненадана съм, че Хенри иска да се върне.
— Аз не съм. Пък и ти всъщност не си. Той вярва, че Бог го е избрал да открие… онова — напомни ѝ Пърсел.
Тя кимна.
— А ти?
Вивиан отново кимна.
— А ти?
— Според Хенри съм имал грешна мотивация, меко казано.
— Обаче искаш да се върнеш, нали?
— Да. Хенри ще ни извади журналистическа акредитация от „Л’Осерваторе Романо“, после трябва да кандидатстваме за визи. Ако не успеем, може да обмислим дали да не пресечем нелегално границата от Судан.
— Звучи опасно.
— Не по-опасно от преминаването през територията на Гетачу в търсене на черния манастир. Добрата новина е, че са освободили полковник Ган от затвора.
— Слава богу! Мислех, че ще го… убият.
— Щели са да го направят, но вместо това са го продали. Не знам къде е в момента, обаче Хенри получи телекс от него. Ган е готов да дойде с нас в Етиопия.
— Пълна лудост!
— Той сигурно си мисли същото за нас.
— Но Ган е… враг…
— Може да промени решението си. Междувременно ще дойде в Рим след Нова година и ако си съгласна, четиримата ще се разходим до слънчева Сицилия. До Берини.
Вивиан се усмихна.
— С удоволствие.
— По новините съобщиха… Разстреляли са княз Иясу — каза Пърсел.
— Научих… Бедният човек… и всички други от императорското семейство, както и от бившето правителство… — Тя го погледна. — Как е възможно хората да вършат такива неща с други хора?!
— Случва се доста често.
— Знам… но… на света има толкова зло… Това не поставя ли на изпитание вярата ти в Бог?
— Отец Армано, а и Хенри биха ти отговорили, че всичко е част от Божия план.
— Не е възможно.
— Тогава, че е от дявола.
Вивиан кимна и го погледна в очите.
— Винаги съм искала да те попитам… онази вечер… докато пътувахме с джипа, защо внезапно отби от пътя?
— Не знам.
— Мина директно през гъсталака и излезе при балнеокурорта.
Франк също беше мислил за това и не си спомняше какво го е накарало изведнъж да завие към онези храсти. Усмихна се.
— Един глас ми прошепна: „Завий надясно“.
— Дръж се сериозно.
— Не знам, Вивиан.
— Но не ти ли се струва повече от странно, че отби от пътя точно към балнеокурорта?
— Ще си помисля. — Пърсел смени темата. — С Хенри обсъдихме възможността Гетачу или някой друг вече да е открил черния манастир.
— Не са го открили.
— Добре де… — Искаше му се първата им вечер да е по-романтична, затова я попита: — Ще вечеряме ли?