Полковник Ган не каза нищо за себе си — очакваше него да го обесят или разстрелят, но все пак бе загърбил собствените си страхове, за да окуражи трима души, които едва познаваше. Истински офицер и джентълмен. И сега според Меркадо той искаше да се върне в Етиопия, където имаше смъртна присъда. Безстрашието беше едно, ала безразсъдството бе съвсем друго. Франк се зачуди какви са мотивите на британеца.
Както бяха оковани, от хеликоптера ги бяха накарали да тичат боси по пистата към четири полицейски коли. Преди да ги разделят, Вивиан извика на Хенри: „Обичам те!“ Но Хенри не ѝ отговори — а може и да не я беше чул.
После Вивиан се обърна към него и срещна погледа му. Преди полицаят да я натика в колата, му отправи малко тъжна усмивка.
И след това я видя чак в „Хилтън“. С Хенри пък не се бяха виждали до този момент.
— Ако имаш някакви съмнения, ще дойда с тебе — каза той.
— Не. Просто трябва да сложа точка, Франк. За да можем да продължим нататък.
— Добре. — Нямаше рецепти за такива неща — вечният триъгълник във Вечния град — и Пърсел предполагаше, че молбата на Хенри за половин час насаме с бившата му любовница е основателна и че неохотното съгласилата се с това Вивиан наистина възнамерява да сложи точка и да продължи нататък, както твърдеше. Хенри, от друга страна, преследваше много цели и Франк не знаеше коя от тях е на дневен ред.
Вивиан зяпаше стоките върху разгънатите на всяко свободно място около „Термини“ одеяла и уличните търговци ѝ подвикваха на италиански. Тя каза нещо на амхарски на един от продавачите и той първо се изненада, после се зарадва.
Фотографката спря и разгледа стоката му. Човекът бързо ѝ говореше на амхарски, след това премина на италиански.
Пърсел също насочи вниманието си към одеялото. Имаше няколко предмета от тиково дърво и абанос, мънистени гердани и скулптури от полиран до блясък черен обсидиан, сред които модел на осмоъгълната катедрала „Св. Георги“ в етиопската столица. Той се усмихна.
— Открихме черния манастир.
— Франк, това е „Свети Георги“ в Адис Абеба!
— Изглежда по-малка, отколкото си я спомням.
Една жена продаваше бродирани шами и Пърсел предложи:
— Хайде да отидем на обед, облечени така.
— Последния път, когато Хенри ни видя с шами, гледката не му хареса — отвърна Вивиан.
Франк не каза нищо. Премести се при друго одеяло с изделия от бронз и забеляза чаша за вино, която му напомни за бокалите в шатрата на княз Иясу. Продавачът искаше петдесет хиляди лири, Пърсел му предложи десет и се спазариха за двайсет.
Върна се при Вивиан, която се пазареше за цената на „Св. Георги“, и ѝ показа бокала.
— Намерихме Светия Граал.
Тя се засмя.
— Ето, дай я на Хенри и му кажи, че задачата е изпълнена.
Вивиан разгледа чашата от кован бронз. Изглеждаше древна, но сигурно беше направена миналата седмица.
— Как ще разберем? — попита тя.
— Тя сама ще говори за себе си.
Тя кимна и му върна бокала.
— Ти му го дай.
Полицията правеше планова проверка в района на „Термини“ и гонеше уличните търговци, които пък събираха стоката си, сгъваха одеялата, преместваха се на няколко метра след ченгетата и отново нареждаха сергиите си. Явно никой не взимаше нещата сериозно, помисли Франк, и Хенри може би беше намерил точното място, където да живее и умре, ако не умреше в Етиопия. Същото се отнасяше за него и Вивиан.
Помоли един полицай да го упъти към Виа Гаета и придружи донякъде Вивиан.
— Ще се видим след половин час — каза ѝ, когато спряха.
— Не закъснявай.
— Даже може да подраня.
Тя се усмихна, после стана сериозна.
— Ако той е готов да забрави миналото, да преглътне гнева си и да дойде с нас при тези… конфузни обстоятелства, да ги наречем, ти…
— Разбирам.
— Добре… — Вивиан го целуна по бузата и се отдалечи.
Пърсел си погледна часовника и се заскита из улиците около „Термини“. Стигна до една таверна и влезе. Повечето клиенти бяха чернокожи, макар че самото заведение изглеждаше традиционно италианско.
Седна на малкия бар и си поръча еспресо, после промени решението си и помоли за vino rosso.
Хенри Меркадо имаше склонност към драматизъм и мизансцен. Всъщност беше роден актьор. Илюзионист. Усещаше се в някои негови публикации. Никога нямаше сигурни факти, а само намеци за такива, съчетани с интуитивни прозрения. Хенри манипулираше думите така, както манипулираше хората. Пърсел не се съмняваше, че мистичното му преживяване в съветския лагер е действително, ала скритият в Меркадо езичник си оставаше все същият. Ако не беше католик и журналист, сигурно щеше да е фокусник. Вивиан едва ли щеше да попадне отново под неговата магия, но Хенри щеше да използва угризенията ѝ в своя полза.