— Италианците почиват до края на седмицата — осведоми го Хенри.
— А ти?
— Печатните преси никога не спират, както ти е добре известно. Но поне работя на половин ден.
— Джийн ще се присъедини ли към нас? — попита го Вивиан.
— Наложи се да замине за Лондон.
Пърсел запали цигара.
— Е, издали ли са ни визи? — попита фотографката.
Меркадо извади от вътрешния си джоб два паспорта и подаде синия на Франк, после разтвори червения швейцарски на Вивиан.
— Винаги съм смятал, че тази снимка не показва действителната ти красота.
Тя протегна ръка и Хенри ѝ връчи паспорта.
При други обстоятелства, помисли си Пърсел, вече да е фраснал нахалника, който го дразнеше нарочно, но сега реши да види дали Меркадо ще продължи да се държи като гъз и чак тогава да предприеме съответните действия.
— Също като предишния път, визите ни са отпечатани в паспортите — делово заяви по-възрастният журналист и извади два листа от джоба си. — А това са копия на молбите ви, подписани и подпечатани от генералния консул. — И им ги даде.
Франк провери в паспорта си и видя, че някой е задраскал юдейския лъв с червено мастило върху новата виза. Молбата му носеше същия печат, аналогично коригиран, за да се вижда, че положението в Етиопия се е променило.
Донесоха поръчките им и Хенри каза:
— Тази вечер е за сметка на „Л’Осерваторе Романо“.
— Носиш ли журналистическите ни акредитации? — попита Пърсел, след като се чукнаха.
— Да. — Меркадо им даде картите, наред с по-голям документ, написан на няколко езика, включително амхарски, арабски и тигриня, който, по думите му, бил нещо като журналистически пропуск. И се усмихна.
Пърсел и Вивиан не отговориха на усмивката му.
Келнерът донесе ядки, маслини и сирена, които, подозираше Франк, сигурно представляваха обичайната вечеря на Меркадо.
— Нещо ново за Етиопския колеж? — попита Пърсел.
— Още не. Колежът е затворен до Богоявление.
— Подходящ момент да проникнем вътре с взлом.
Хенри само го погледна.
Вивиан също нямаше какво да каже по въпроса, но полюбопитства:
— Мен ще ме пуснат ли там?
— Не.
— Какво смяташ за отказа да ни допуснат до тяхната библиотека? — продължи да го разпитва Франк.
Меркадо се замисли за момент.
— Зависи от мащабите на параноята ти. Етиопският колеж е изключително затворена институция. В отказа им няма нищо странно, просто държат на уединението си.
— Всички държим на правото си на личен живот, Хенри, обаче това не е някакъв манастир на планински връх, нито пък в джунглата. Колежът се намира във Ватикана и е под властта на папската държава. Кой пише правилата, те или Ватиканът?
— Те се ползват с ограничена автономия. Аз им излизам с легендата, че правим проучване за етиопската си задача — което всъщност си е вярно. Обаче не ги притискам прекалено силно, за да не си помислят, че интересът ми е продиктуван от нещо друго.
— Добре — отстъпи Пърсел. — Тази библиотека изобщо струва ли си усилията?
— Предполагам, че техните карти ще са ни много полезни. Но може и да греша.
Франк кимна. Проучванията на Хенри във Ватиканската библиотека и неговата молба за достъп до Етиопския колеж не излизаха извън рамките на журналистическата му работа в „Л’Осерваторе Романо“. От друга страна, ако някой от ватиканската йерархия събереше две и две, включително искането на Меркадо да се върне в онзи ад със същия репортер и същата фотографка, с които беше лежал в затвора, щеше да се очертае подозрителна картина. Всъщност две картини: едната на журналист, който си върши работата, а другата на същия журналист, ровещ в нещо, което не би трябвало да знае. И картината щеше да е кристално ясна, ако Хенри беше съобщил във Ватикана за смъртта на отец Джузепе Армано, което щеше да означава, че е чул предсмъртните думи на италиански свещеник, някога получил папско писмо, нареждащо му да отмъкне Светия Граал от коптски манастир.
— За какво си се замислил, Франк? — попита го Меркадо.
— За нашата легенда.
— Нейният най-голям плюс е, че е вярна.
— Да. — Но само до навлизането им в джунглата. А и тогава пак щяха да си изпълняват задачата, макар и не непременно онази, която им бяха възложили от „Л’Осерваторе Романо“.
Освен това Пърсел виждаше, че Хенри проявява далеч по-голямо въодушевление, отколкото преди няма и месец в „Харис“. Зачуди се дали го е осенил Светият Дух, или просто е надушил добра история — Светия Граал на всички истории. А и искаше да компенсира предишното си слабо представяне в Етиопия, разбира се. Вивиан и Франк Пърсел не биваше да си помислят, че е изгубил някогашната си дързост. Меркадо трябваше да послуша собствения си съвет за правилните мотиви.