— Получи ли отговор? — попита го Пърсел.
— Не.
— Описа ли им обстоятелствата на смъртта му? — поинтересува се Вивиан.
— Да, разбира се, но пропуснах да спомена за черния манастир и Светия Граал.
— Посочи ли нашите имена в писмото си? — Франк впери очи в него.
— Да. Не исках да си мислят, че съм получил халюцинации заради серните изпарения в банята — поясни Хенри.
— Не е зле да ни го покажеш това писмо — заяви Пърсел.
Меркадо извади от джоба си фотостатно копие и му го подаде. Франк го прочете и видя, че е сравнително вярно описание на случилото се онази нощ, макар че разказът на отец Армано за залавянето му от етиопски сили — които всъщност бяха коптски монаси — и четирийсетгодишното му затворничество в крепост на императорската армия беше съкратен до няколко реда. Забеляза също и че Хенри не пише нищо за голото им къпане.
Пърсел подаде писмото на Вивиан и се обърна към по-възрастния си колега.
— Струва ми се логично някой да ти отговори.
— Кореспонденцията с Ватикана обикновено е еднопосочна. Същото важи за министерствата.
— Добре, но няма ли да поискат още информация?
— Не непременно.
— Поне едно „благодаря“ няма ли да кажат?
— Доброто дело не чака благодарност. — Той лапна един от миниатюрните сандвичи. — Понеже не бях сигурен кого трябва да уведомя, пратих копия до шест ватикански служби и признавам, самият аз малко съм изненадан, че не ме потърси никой от Ватикана — обаче ме потърсиха от другаде.
— Откъде?
— От Францисканския орден. И в техния архив нямало човек с името Джузепе Армано от Берини, Сицилия.
Вивиан вдигна поглед от писмото и се вторачи в него.
— Какво мислиш за това? — попита го Пърсел.
— Не съм сигурен. Отец Армано със сигурност съществуваше. Видяхме го със собствените си очи. Или поне видяхме някого.
— На смъртния си одър човек не лъже, че е някой друг — отбеляза Вивиан.
Меркадо се съгласи с нея.
— Става все по-любопитно. Обадих се на францисканците в Асизи да проуча въпроса и някой там ми каза, че щели да се свържат с мен, само че не го направиха. После опитах във военното министерство и един майор ми съобщи, че войната в Етиопия през трийсет и пета не била най-неотложният му проблем. Все пак ми обеща да направи проверка.
Пърсел се замисли за всичко това.
— Ватиканската бюрокрация е мудна, не се съмнявам, но скоро може да те потърсят — каза на Хенри.
— От коя дата е писмото ми?
Вивиан погледна листа.
— От десети ноември.
— С други думи, по-малко от седмица след пристигането ми от Лондон. Тъкмо затова, както ще видите в писмото, не се извинявам, че съм се забавил да съобщя за смъртта на този човек на съответните власти.
— Нали ми каза, че не си уведомил Ватикана? — напомни му Франк.
— Излъгах те — усмихна се Меркадо. — Тогава не те харесвах. Сега сме приятели и съдружници в това голямо приключение и подпечатахме завета си с кръв. Е… с евтино вино. И както се казва, сваляме всички карти на масата.
Пърсел си помисли, че Хенри продължава да крие някой и друг коз, така че попита:
— Според тебе какво всъщност става?
Меркадо допи джина си.
— Ами, явно става нещо. Някой, сигурно от Ватикана, е поръчал на францисканците да пратят отговор и да ми кажат, че отец Армано не съществува.
— Защо?
— И аз съм на тъмно като теб.
— Във Ватикана знаят кой е отец Армано и какво е правел в Етиопия — каза Вивиан. — И сега се чудят какво пък знаем ние.
— Много проницателно заключение, Вивиан. И ще продължават да се чудят какво знаем — какви са били последните думи на отец Армано.
Франк не вярваше в световни конспирации, нито си падаше по хора, които вярват в тях. Отец Армано обаче им беше разкрил конспирация във Ватикана, целяща открадването на Светия Граал. Следователно все още съществуваше конспирация, пазеща в тайна неугасналия стремеж на Светия престол да лиши Коптската църква от Граала.
— Ще правиш ли още запитвания? — попита Вивиан.
— Това няма да е много разумно — отвърна Меркадо.
Тя кимна.
— Щеше да е по-разумно някой от Ватикана просто да ти каже: „Благодаря, ще уведомим роднините и Бог да ви благослови“ — отбеляза Пърсел.
— Наистина щеше да е по-разумно от тяхна страна — съгласи се Хенри. — Подозирам обаче, че моето писмо ги е разтревожило и са решили да… как се казваше? Да се направят на глухи.
— Може би изобщо не е трябвало да им пращаш това писмо — прибави Франк.
— Отначало и аз мислех така. Мислех да не им съобщавам нищо. Но после изникна работата в „Л’Осерваторе Романо“ и понеже се канех да пиша по въпроса, нямаше как месеци или години по-късно да разкрия тази история, без да обясня защо съм я пазил в тайна.