— Да се качим горе и да се съблечем — каза тя.
— Страхотен план.
25.
Златните кубета и кръстове на черквите улавяха първите слънчеви лъчи. Пърсел се любуваше на изгряващото над града утро.
Обърна се към голата Вивиан. Кожата ѝ беше по-бяла от чаршафите, толкова бяла, че тя приличаше на безплътно видение.
— Ела при мен, Франк.
Пърсел седна на ръба на леглото и Вивиан прокара длан по гърба му и каза тихо:
— Говореше насън.
— Извинявай.
Вивиан се надигна.
— Сънувах, че сме в балнеокурорта. Плувахме в басейна и се любихме във водата.
Пърсел се зачуди къде е бил Хенри, ала не я попита.
— И после се върнахме при джипа, и там беше отец Армано… и ние още бяхме голи…
— Истински кошмар за малката католичка.
Тя се засмя, после се умълча за малко.
— Защо отец Армано носеше онзи череп?
— Не знам.
— Дали е някакво предупреждение?
— Не ме бива в символиката, Вивиан.
— А ти какво сънува?
— Хенри във Ватиканския архив. Кошмар.
— Разкажи ми го.
— Хенри е разкрил как Светият Граал се е озовал в Етиопия.
— Има ли значение?
— Това го попитах и аз. — Той легна до нея. — Вярваш ли, че в черния манастир е истинският Граал?
— Казах ти, вярвам в онова, което ни разказа отец Армано. Вярвам, че Бог ни е отвел при него и него — при нас. Вярвам и че ако открием Светия Граал и ако вярваме в него, той ще ни се разкрие. Ако не вярваме, за нас той няма да е истински. Не ни изцелява самият Граал, а нашата вяра.
Това му прозвуча почти толкова сложно, колкото доктрината за Светата Троица, ала разбра какво иска да му каже.
— Добре де… но вярваш ли, че трябва да рискуваме живота си, за да го открием?
Вивиан се замисли.
— Ако такава е Божията воля… няма значение какво ще се случи с нас. Важното е да опитаме.
Пърсел я погледна и се зачуди дали Меркадо ѝ е казал същото като на него.
— Ти вярваш ли в това, Франк? — на свой ред го попита тя.
— Хенри смята, че вярвам.
— А ти какво смяташ?
— Ту така, ту иначе.
— Тогава не бива да идваш в Етиопия.
— Ще дойда.
— Само че с правилни мотиви.
— Точно така.
Вивиан се притисна към него.
— Има още едно чудо. Ние.
— Виж, в това вече вярвам. Искаш ли закуска в леглото?
— Още е рано за закуска.
— Докато от румсървиса ни донесат поръчката, ще минат два часа. Това да не ти е Швейцария?
Тя се засмя.
— Искам да напълниш ваната и да ме любиш във водата. Исках го още в онзи балнеокурорт.
— Нямах представа.
— Айде бе!
— Изобщо не ми хрумна.
— Ти да не си си помислил, че се събличам пред всеки непознат?
Всъщност си беше помислил, че двамата с Хенри просто се правят на много печени и искат да шокират американския му морал.
— Франк?
— Въпросът не беше ли реторичен? — Той стана от леглото. — Отивам да пусна водата. Ти поръчай кафе.
Пърсел напълни ваната. Тя дойде в банята и двамата влязоха във водата. Наведоха се един към друг, прегърнаха се и устните им се сляха. Вивиан опря гърдите си в него, после се надигна, отпусна се върху втвърдения му член и започна да описва въртеливи движения с таза си в топлата вода. Свършиха едновременно.
Отдръпнаха се в двата края на ваната и Вивиан се отпусна назад със затворени очи; вдишваше дълбоко влажния въздух.
Франк си помисли, че е заспала, но тя тихо каза:
— Няма значение какво ще се случи с нас, стига да сме заедно.
— Вярвам в това… но искам да сме сигурни, че не избираме смъртта пред живота.
— Избираме вечния живот. Като свети Петър.
— Добре… само че аз не съм мъченик, нито пък ти. Ние сме журналисти.
Вивиан се засмя.
— Журналистите отиват в ада.
— Сигурно… Не сме и светци, Вивиан.
— Говори само за себе си.
Останаха във водата със затворени очи и Пърсел се унесе в сладостна дрямка. Стори му се, че чува Вивиан да казва: „Вземи тази чаша и пий от нея, защото това е моята кръв“.
— Франк?
Той отвори очи.
Вече по халат, Вивиан се бе навела над него с чаша в ръка.
— Кафе.
Пърсел взе чашата и отпи.
26.
Хотел „Хаслер“ се издигаше високо над Испанското стълбище и оттам се разкриваше панорамна гледка към Рим и Ватикана. Беше събота и в елегантния ресторант на покрива имаше много заможни туристи, бизнесмени и известни личности, но Меркадо им осигури чудесна маса до прозореца.
Пърсел не се съмняваше, че синьоре Меркадо използва връзките си с „Л’Осерваторе Романо“ из целия град. Всъщност никой не четеше този вестник, естествено, но медиите масово го цитираха и името му беше символ за качество, особено в Рим.
Хенри Меркадо и полковник Ган бяха дошли заедно от „Екселсиор“. Полковникът поначало си беше мършав, но сега имаше вид на човек, който поне няколко месеца е карал на минимални дажби, което си бе самата истина, и в Лондон явно не беше наддал. Туидовият костюм висеше на тялото му, а кожата му бе с типичната затворническа бледнота. Както Пърсел знаеше от личен опит, трябваше да мине известно време, докато тялото отново привикне към храната.