Ган се замисли.
— Е, да речем, че името му може да се изгуби. Но ако са искали да се изгуби, от Ватикана вече са ви изпреварили в Берини.
Същата идея беше хрумнала и на Пърсел, но му се струваше прекалено да смята, че отец Джузепе Армано е потънал в някаква оруелска черна дупка. Е, може пък и да не беше чак толкова прекалено. Щяха да разберат в Берини.
27.
— През хиляда осемстотин шейсет и осма етиопският император Теодрос праща писмо на кралица Виктория — каза Меркадо. — Тя не отговаря и за да си отмъсти за обидата, Теодрос хвърля в затвора неколцина британски поданици, сред които и консула. Тогава Короната стоварва на африканския бряг експедиционен корпус и напада Етиопия, за да им се притече на помощ.
— А сега плащаме на тия гадни просяци да освобождават поданиците на нейно величество — уж на шега подметна полковник Ган.
Пърсел не знаеше дали наистина пак е в читалнята на Ватиканската библиотека, или сънува един и същи кошмар. Вивиан обаче изглеждаше запленена от това място и събраните от Хенри документи ѝ направиха огромно впечатление.
Меркадо беше уверил Франк, че ще дойдат тук за кратко, за да приключат с предварителната подготовка. След това щяха да отидат в Етиопския колеж и ако ги пуснеха да влязат, щяха да разполагат с един час в библиотеката. Заради пола си Вивиан нямаше да може да ги придружи.
— Начело на британския експедиционен корпус е сър Робърт Нейпиър — продължи Меркадо. — Той настъпва към новата етиопска столица Магдала и след като разбива Теодрос, императорът се самоубива на Великден хиляда осемстотин шейсет и осма.
Пърсел си погледна часовника. Докато тях тримата ги нямаше, Вивиан щеше да остане тук и да прегледа бележките на Хенри. Тя носеше и фотоапарата си, чисто нов „Канон Ф-1“, и щеше да започне да документира историята им, започвайки от читалнята и свършвайки, надяваше се Франк, с коктейлите на папския прием, където всички заедно щяха да държат Светия Граал като хокеисти — купата Стенли.
Вивиан забеляза, че Пърсел се усмихва, и го снима.
— Съобразно добрата стара имперска традиция Нейпиър плячкосва императорския дворец и библиотеката в Магдала и се натъква на истинска съкровищница от древни документи — продължи Меркадо. — Пренася около четиристотин от най-обещаващите паметници в Англия, плюс древната императорска корона, която попада в Британския музей.
— Май им я върнахме — отбеляза Ган.
— Да — потвърди Меркадо. — И сега сигурно е в ръцете на марксистите — а може да са я продали или да са я претопили заради златото и скъпоценните камъни.
— Схванахме идеята, Хенри — въздъхна Франк.
— Под долния ръб на короната са гравирани следните думи на древноетиопския език геез. — Той погледна записките си. — „Цар на царете, победоносен юдейски лъв, потомък на рода Давидов, пазител на Ковчега на завета и пазител на светия съсъд“. — Огледа ги един по един. — Може да приемем, че става въпрос за Светия Граал.
Никой не оспори това тълкуване, ала всички знаеха, че царете и императорите обичат да се титулуват. Теодрос сигурно наистина произхождаше от Давидовия род, помисли си Пърсел, но не можеше да се каже, че на Великден 1868-а е бил победоносен юдейски лъв. Нито цар на царете. Просто защото е бил мъртъв. Що се отнасяше до пазителя на Ковчега на завета и светия съсъд, императорът трябваше да е вярвал в това, което обаче не правеше реликвите истински.
— Нейпиър, вече лорд Нейпиър Магдалски, продава част от откраднатите документи на търг и няколко паметника попадат във Ватиканския архив. — Меркадо извади спаружен жълтеникав пергамент от една кадифена папка. — И това тук е един от тях.
Вдигна пергамента, като го държеше за ъгъла.
— Написан е на геез и помолих един етиопски семинарист да ми го преведе.
Ган внимателно се вторачи в листа, сякаш можеше да го прочете, но после призна:
— Това нещо ми е тъмна Индия.
Хенри се усмихна любезно и прибра документа в папката.
— Въз основа на палеографските особености и описаното историческо събитие семинаристът го датира към седми век — горе-долу по времето, когато ислямските войски завладяват Египет.
Отново сведе поглед към бележките си.
— Авторът е анонимен и пергаментът не е подписан, но сигурно е дело на църковен писар или монах и разказва за чудотворното изцеляване на някой си княз Яков, който едва не умрял от раните, получени в битка срещу мюсюлманите, нахлуващи от египетски Судан. Занесли княз Яков в Аксум на мястото — не се посочва кое е това място, — където се пазел светият съсъд. Аксумският абуна, архиепископът, дал последно причастие на княза, помазал го с кръвта от светия съсъд и понеже Яков вярвал в Бог, обичал Иисус и се сражавал храбро срещу мюсюлманите, раните му били изцелени от святата Христова кръв и той станал и пак се отправил на бой. За съжаление копието на Лонгин не се споменава конкретно.