— Недейте да прекалявате с облитането обаче, защото ще привлечете ненужно внимание. Правилно ли разбрах, че разполагате със самолет и пилот?
— Работим по въпроса — увери го Пърсел и призна: — Аз съм пилотът.
— Ясно. Е, успех.
— Нали щяхте да идвате с нас?
— Ще направя всичко възможно.
— Ще успеем, полковник — заяви Франк. — И ще открием каквото търсим.
— Убеден съм. Това обаче може да е по-лесната част.
Меркадо се изправи и отиде до лавиците с древните карти.
— Там няма да намериш каквото търсим, Хенри — каза Пърсел.
Ган се съгласи с него.
— Тези карти по-скоро са фантасмагории, отколкото вярно представяне на действителността. Змейове и така нататък.
Меркадо не им обърна внимание и разви няколко пергамента, на които имаше нарисувани на ръка езера, планини и черкви. После каза:
— Тук пише на геез.
Двамата мълчаха.
— Това май е Аксум — продължи Хенри. — Виждам корона, а на тази рисунка като че ли са каменните скрижали на десетте Божи заповеди.
— Е, това го доказва — отбеляза Пърсел.
— А тук, на югоизток от това езеро, което прилича на Тана… със Сини Нил… има рисунка на… — Той плъзна картата към тях и Ган и Франк видяха красиво изображение на златна чаша и черен кръст, заобиколени от палми. Полковникът отбеляза, че ако били съобразени с мащаба, дърветата трябвало да са високи поне половин километър.
— Значи точно с тази карта трябваше да започнем, Хенри — подметна Пърсел.
— Купете я от монаха с някой сребърник — прибави Ган.
Шегите им очевидно не допаднаха на Меркадо и той каза:
— Вижте, това тук може да не е много подробно и точно. Важното обаче е, че показва… че вероятно показва нашата цел. Кръстът и чашата. Манастирът и Граалът.
— Досетихме се и сами.
— И ги показва на югоизток от езерото Тана — каза полковникът. — Което може би е реално указание.
Етиопецът каза нещо на италиански.
— Отпуснатият ни час изтече — преведе Меркадо.
29.
Вивиан седеше на една пейка пред Етиопския колеж и ги чакаше. Посрещна ги с думите:
— Помолиха ме да напусна читалнята.
— Защо? — изненада се Хенри.
— Архивните материали били останали навън прекалено дълго, а и други хора също искали да ползват читалнята.
— Злоупотребил си с привилегиите си в библиотеката, Хенри.
— Не е смешно.
— Нали и без това каза, че сме приключили? — отбеляза Пърсел.
— Така е, но… — Той погледна Вивиан. — Къде ми е бележникът?
— В чантата ми. — Фотографката го извади и му го подаде.
— Ако бях параноик, щях да те посъветвам да не оставяш този бележник в кабинета си — каза Франк.
Меркадо кимна.
Тежки облаци покриваха привечерното небе и Хенри каза, че в редакцията имал бутилка ликьор „Стрега“, който щял да повдигне духа им.
— Как мина? — попита Вивиан по пътя.
— Стеснихме района — отвърна Хенри.
— Има ли вероятност пак да ни пуснат там? — попита Ган.
— Това вече ще е прекалено.
— Ако се свържете с военното министерство, там имат пълен комплект военни топографски карти на Етиопия — посъветва го полковникът. — А ако установите бойната част на отец Армано, можете да поискате информация къде точно на брега на езерото Тана е бил лагерът им.
Меркадо се замисли.
— Ще попитам за картите. Само че не знаем в коя бойна част е служил отец Армано, а пък във военното министерство не са и чували за него.
— Някой в Берини може да пази писма от свещеника с обратен адрес — предположи Вивиан.
— Чудесна идея — похвали я Хенри.
— Има вероятност обаче архивът на бойната част изобщо да не е стигнал до Италия — предупреди ги Ган.
— И даже да е стигнал, може да не ни допуснат до военния архив — отбеляза Пърсел. — Или пък онова, което ни трябва, вече да не е там.
Никой не му отговори.
Пътят им минаваше през парка на Ватикана. Франк насочи вниманието си към „Св. Петър“ и осъзна, че отзад катедралата изглежда много по-голяма, отколкото откъм прочутата ѝ фасада. Базиликата и площадът с опасващите го колонади бяха публичното лице на Светия престол. Това обаче не изчерпваше всичко. Тук имаше канцеларии и архиви, имаше хора, които да управляват парите, да ръководят благотворителни заведения, да изобличават ересите, да разпространяват вярата и словото Божие, както и словата на папата и кардиналската колегия — както правеше Хенри в „Л’Осерваторе Романо“.
Пърсел се съмняваше, че зад затворените врати на всички тези служби се крият някакви големи конспирации, ала разбираше, че зад Ватикана и папството лежат две хилядолетия институционална памет и съществуват неизречени и неписани правила за поведение.
Най-често, подозираше той, всички бяха на едно мнение — ватиканските духовници, йерарси и бюрократи. От време на време обаче се явяваха скрити противоречия. И сега може би се случваше нещо подобно, ако се допуснеше, естествено, че онези хора търсят същото като него и тримата му спътници.