Външните маси под навеса и чадърите на таверната и кафенето бяха пълни с хора и Франк забеляза, че са само мъже. Освен това видя, че техният по-голям фиат е привлякъл известно внимание. Тъкмо минаваше три следобед.
— Това е riposo, традиционната четиричасова следобедна почивка.
— Почивка от какво? — попита Пърсел.
— Паркирай някъде — предложи Вивиан.
— Търся паркинг метър.
— Тук паркирането е позволено навсякъде, Франк.
— Ясно.
Той бавно продължи по калдъръма и спря на порядъчно разстояние от черквата. Всички слязоха и се разкършиха. На тази височина беше по-студено и във въздуха миришеше на дим.
Един от колегите на Меркадо ги бе посъветвал да се облекат скромно и в убити цветове. Според него сицилианските селяни буквално се смеели на пъстрото облекло, както повечето хора биха се смели, ако видят на улицата човек с клоунски костюм. Франк и Хенри носеха черни панталони, бели ризи и тъмни спортни сака, а Вивиан — черна рокля, широк черен пуловер и практични обувки. Беше си взела и черен шал, за да си покрие главата, ако влязат в черквата.
По стълбището на храма се качваха или слизаха неколцина възрастни мъже и жени и Меркадо се обърна към една старица с черна рокля.
— Mi scusi, Signora… — После бавно и отчетливо я попита нещо.
Тя отговори, посочи с ръка и продължи, като след миг се обърна и огледа Вивиан. Хенри им каза, че жилището на енорийския свещеник било зад черквата, и ги поведе натам.
Озоваха се пред малка къща с двор и минаха по алеята до вратата. Бяха обсъдили какво ще говорят и се бяха разбрали да поверят инициативата на Меркадо. Той натисна звънеца и те зачакаха.
Вратата се отвори и на прага се появи съвсем млад свещеник.
— Si?
— Padre Rulli? — попита Хенри.
— Si.
Меркадо представи себе си и спътниците си и обясни, че са от „Л’Осерваторе Романо“. Пърсел разбра само последните думи: „Padre Armano“.
Свещеникът не им затръшна вратата под носа, но видимо се поколеба, после ги покани да влязат. Заведе ги в малка семпла дневна, даде им знак да седнат на тесен тапициран диван и се настани срещу тях на стол с висока облегалка.
Макар да беше млад и доста нисък, забеляза Франк, отец Рули имаше излъчване. Носът му изглеждаше така, като че ли има собствен пощенски адрес, а очите му бяха тъмни и интелигентни. Тънките устни и мургавата кожа придаваха на лицето му странна красота.
В печката горяха дърва, лампионът в ъгъла хвърляше слаба светлина, по грапавата мазилка на стените бяха закачени цветни щампи на брадати мъже и забулени жени. Белият мраморен Иисус висеше на кръст от маслинено дърво над стола на свещеника.
Очевидно малка и бедна селска черква в бедна енория, помисли си Франк, място, където свещеникът сам отваря вратата на дома си. Това не беше Ватиканът.
Меркадо каза нещо на отец Рули: произнасяше всяка дума отчетливо, та сицилианският свещеник да го разбере.
— Можете да преминете на английски, ако го говорите по-добре от италиански — увери го младежът.
Хенри се изненада, но бързо си възвърна самообладанието.
— Простете ни, отче, че не ви се обадихме предварително…
— Звънецът на вратата ми звъни всеки ден. Това е единственият звънец в Берини. Аз винаги съм тук.
— Да… Е, както казах, ние сме от „Л’Осерваторе Романо“. Синьорина Смит е моята фотографка, а синьоре Пърсел ми е… асистент.
— Разбирам. Аз сам съм учил английски. От книги и касети. Защо ли? Това е езикът на света, като някога латинският. Някой ден… — Свещеникът не довърши мисълта си. — Тъй че предварително се извинявам, ако не разбера нещо или сбъркам произношението.
— Английският ви е перфектен — увери го Меркадо.
— С какво мога да ви помогна? — попита отец Рули.
— През септември с колегите бяхме в Етиопия и срещнахме един умиращ свещеник…
— Отец Армано.
— Точно така. Съобщиха ли ви за смъртта му?
— Да.
— Разбирам… Кога ви съобщиха?
— През ноември. Защо питате?
— Пишем статия за отец Армано и събираме информация — заобиколи въпроса Пърсел.
— Да, разбира се. Но доколкото разбрах, пресслужбата на Ватикана ви е предоставила цялата необходима информация.
Франк знаеше, че ватиканската пресслужба и „Л’Осерваторе Романо“ не са едно и също, въпреки че понякога изглеждаше така.
— Не съм се обръщал към пресслужбата на Ватикана — каза Хенри.
— Те ми казаха, че били във връзка с „Л’Осерваторе Романо“