— Да, от това пътуване всъщност няма особена полза — съгласи се Франк. — Обаче може да стане подходящ фон за нашата история — но не и за статията ни в „Л’Осерваторе Романо“.
— Дойдохме тук и за да разкажем за смъртта му на неговите роднини, на Ана, и да ги успокоим, че накрая сме били с него — напомни им Вивиан.
— Ватиканът ни е изпреварил със съобщението за неговата смърт — отбеляза Пърсел. — А каквото и друго да им разкажем, то може да влезе в противоречие с думите на ватиканските представители. Тъй че не се разпростирай нашироко, генерале, и давай по-оптимистично.
— Той беше в безсъзнание през повечето време — подсети я Меркадо.
— Лъжите само раждат нови лъжи — сопна му се тя.
— Когато си в Рим… — усмихна се Франк.
Донесоха виното и минералната вода, наред със сметка, написана върху дъска, и Хенри даде на собственика банкнота от петдесет хиляди лири и осведоми спътниците си:
— Тук се плаща на момента.
— Да, имаме съмнителен вид — отбеляза Пърсел.
Италианецът извади шепа дребни от джоба на престилката си и Меркадо ги взе с обяснението:
— Прекалено щедрият бакшиш е проява на лош вкус. — После остави няколко монети на масата.
— Бог да даде покой на душата на отец Джузепе Армано. — Хенри вдигна чашата си.
— За сан Джузепе — последва примера му Франк.
Меркадо обяви виното за поносимо, после каза:
— Канонизирането е извънредно бавна процедура и няма да приключи до края на живота ни.
— Е, поне на твоя живот, Хенри.
— Никой не знае колко време ни остава на този свят, Франк. — Меркадо кимна към „Сан Анселмо“. Мъже, жени и деца, всички в черно, се качваха по стълбището на черквата. Камбаните бавно биеха и звънът им отекваше над площада.
— Хайде да отидем на опелото — предложи Вивиан.
— Познаваш ли покойника? — полюбопитства Пърсел.
— Искам да видя черквата на отец Армано.
Пърсел и Меркадо се спогледаха.
— Добре — отвърна Хенри, влезе вътре да каже arrivederci на собственика и отново се присъедини към тях. — Тук човек не си тръгва, без да се е сбогувал.
— Впечатлен съм от познанията ти за селския етикет — похвали го Франк.
— Струва ми се, че бих могла да живея в Сицилия — каза Вивиан.
— Половината италианци в Америка са от Сицилия — осведоми я Пърсел. — Защото не са можели да живеят тук.
— Навярно през лятото.
Тръгнаха към храма и когато се заизкачваха по стълбището, тя покри главата си с шала.
„Сан Анселмо“ се оказа голяма черква и Франк си помисли, че е построена, когато Берини е било по-многолюдно село. Гредите и мертеците на островърхия покрив бяха открити, дебелите каменни стени бяха белосани. Разкошният олтар от полиран камък и позлатено дърво обаче изглеждаше неуместно в тази скромна обстановка, както и пищните витражи.
Върху олтарния парапет лежеше ковчег, покрит с бял сатен. Отец Рули го благослови и се качи на олтара. Застана в средата, вдигна ръце и поздрави паството си на италиански. Всички се изправиха и опелото започна.
Пърсел впери очи в свещеника и видя отец Армано преди четирийсет години, млад селски свещеник, който завършил семинарията и се завърнал в родното си село при своите роднини и приятели, в същата черква, в която е бил кръстен. В един съвършен свят, в който не съществуваше война, отец Джузепе Армано може би щеше да остане тук, докато не опеят самия него. Ала новият Цезар в Рим беше имал много по-грандиозни планове за италианския народ и ветровете на войната бяха връхлетели Берини, отнасяйки неговите синове.
Отец Рули вече стоеше на аналоя и говореше, предположи Франк, за тайнството на смъртта и обещанието за вечен живот. А може и да възхваляваше покойника, защото хората плачеха. Дори Вивиан, която нямаше представа кой лежи в ковчега, бършеше очите си с кърпичка.
Мислите на Пърсел се върнаха към отец Армано и той се зачуди дали е смятал живота си за погубен, или за блажен, тъй като е видял и преживял чудо. Каза си, че навярно и свещеникът е имал мигове на съмнение в затворническата си килия, ала вярата и преживяването в черния манастир са го подкрепяли. И накрая, точно преди смъртта си, сигурно пак се е смятал за блажен, защото завършва живота си свободен, в компанията поне на един, а може би и на двама вярващи, които ще съобщят на роднините му и на света за неговата съдба и какво е видял и преживял. В предсмъртния си час, спомняше си Франк, отец Армано изглеждаше спокоен, готов да се завърне у дома.
Хрумна му, че не са били длъжни да идват в Берини, но са постъпили правилно, защото това е мястото, от което е редно да започнат собственото си завръщане там, откъдето е започнало всичко.