Част III
Етиопия
Най-дълго е пътуването към себе си и на него се отправят онези, които са избрали своята съдба, които поемат към извора на собственото си съществувание…
31.
Франк Пърсел стоеше с лице към входа, с чаша в едната ръка и цигара в другата.
Барът на адисабебския „Хилтън“ беше пълен с обичайната клиентела, която човек може да види по време на война, епидемия и глад, макар на Пърсел да му се струваше, че има доста по-малко журналисти, отколкото през септември, и повече хора от ООН и охрана на посолства. И както винаги, тук-там се мяркаха тъмни субекти, чиито намерения бяха неизвестни, но трябваше да са свързани или с пари, или с шпионаж.
Друга разлика от предишния път беше изчезването на богатите етиопци. Онези, които не бяха убити или хвърлени в затвора, киснеха в римската „Етиопия“. Нямаше ги и италианците и бизнесмените.
Пърсел се радваше, че новодошлите съветски и кубински съветници не идват да пият в столичния „Хилтън“. В хотела се плащаше само в твърда валута, което държеше на разстояние отрепките и комунягите.
Преди два дни беше пратил на Вивиан във „Форум“ и в редакцията на Меркадо телекс, в който им съобщаваше, че е жив и здрав в „Хилтън“. Сега чакаше пристигането на фотографката.
През тези два дни се видя с неколцина от бившите си колеги, ала те съблюдаваха неписаното правило да не задават въпроси на друг журналист. Той обаче сам им разказа някои подробности за пътуването си до фронта през септември, както и за арестуването и изхвърлянето му от страната. Сега се бил върнал, осведоми ги Франк, като кореспондент на „Л’Осерваторе Романо“. Това не бяха новини и не му осигуриха безплатна почерпка, но колегите все пак му пожелаваха успех.
— Шантавата забавна фаза от революцията приключи — бе го информирала една симпатична журналистка от Асошиейтед Прес, казваше се Фран. — Почти всички, които комунистите искаха да отстранят, или са мъртви, или са в затвора, или са емигрирали. Сега новите трябва да управляват и не могат да се справят с глада и еритрейските бунтовници.
Франк я попита за племето гала, но тя не знаеше или не я интересуваше особено. От тях не се вълнуваше никой в столицата — те бяха като освирепели лъвове някъде из пустошта и не преследваха политически цели. А и не бяха налични за коментар.
— Ами роялистките партизани? — полюбопитства Пърсел.
— С тях е свършено.
Той си помисли за полковник Ган, който се завръщаше, за да се бори за изгубена кауза. Този път британецът щеше да намери смъртта си.
Фран също му каза, че фалашките юдеи започвали да се преселват в Израел. Тази новина си я биваше.
Той вдигна поглед към огромния витраж, който разсейваше помръкващите привечерни лъчи в модерния бар и който щеше да направи чест на всяка европейска катедрала. Произведение на съвременен етиопски художник в неопримитивистки стил, витражът изобразяваше основаването на етиопската царска династия. На първия панел чернокожата Савска царица се отправяше за Йерусалим със свитата си. На следващия ги приемаше цар Соломон. После царицата се завръщаше в родината си и раждаше син, Менелик, прародител на настоящия император, който щеше да е и последният император на Етиопия, освен ако полковник Ган не направеше чудо. Пърсел се зачуди дали новото правителство ще допусне витражът да остане тук. Гостите на хотела го харесваха.
Той си погледна часовника: 16:36. Самолетът на Вивиан трябваше да е кацнал. Влюбените се посрещаха на летището. За разлика от репортерите и фотографите, ако освен това бяха и любовници и не искаха да демонстрират връзката си пред органите на сигурността, които можеха да се възползват от тази информация. По същата причина и тъй като „Л’Осерваторе Романо“ беше католически вестник, Вивиан имаше отделна стая.
Франк обаче бе пратил шофьор с кола от хотела да я посрещне и да потвърди по телефона, че гостенката е пристигнала и е минала паспортната проверка.
Поръча си още един „Джак Даниълс“ и се зачете в оставения на бара англоезичен вестник. Кратък материал, скрит на вътрешните страници, съобщаваше, че бившият монарх, г-н Хайле Селасие, все още бил под арест по нареждане на временното революционно правителство.
Ако г-н Селасие беше по-млад, знаеше Пърсел, отдавна да са го екзекутирали. Това обаче бе едно от предимствата на старостта, ако изобщо имаше такива — хората, които искат смъртта ти, просто трябва да проявят малко търпение. А и г-н Селасие продължаваше да е популярен на Запад и убийството му щеше да влоши отношенията с Европа и Америка още повече. В случая срещу цареубийството щяха да се възпротивят дори съветските и кубинските съветници. Убитите Романови се бяха превърнали в мъченици и съвременните марксисти искаха този път да избегнат това.