Франк се замисли за Берини. Кафето и канолите в дома на отец Рули не бяха чак толкова ужасни, колкото очакваше. Сестрата на отец Армано, Ана, се оказа мила жена и очевидно хареса Вивиан въпреки нейната екзотична външност.
Фотографката ѝ разказа, че брат ѝ я споменал по име, което разплака старицата. Ана сподели с тях, че миналата година, когато имало много новини за Етиопия, сънувала брат си усмихнат, което според сицилианските поверия означавало, че е в рая. За съжаление тя не успя да си спомни точната дата на съня си, макар с известно окуражаване от страна на Вивиан да се съгласи, че може да е било през септември.
Съвпадение? Не и според Вивиан и Меркадо, които приеха съня като поредния знак за божествено предопределение. Дори на него, Франк Пърсел, му се искаше да вярва, че отец Армано за последен път се е завърнал у дома.
Малката къща на отец Рули се напълни с близки и далечни роднини на покойния Джузепе Армано. Както излишно поясни свещеникът, „Сицилианските семейства са големи“.
Имаха известни езикови проблеми, но общо взето се разбираха и Меркадо и Вивиан разказаха как тримата със синьоре Пърсел, който не знаел италиански, намерили смъртно ранения отец Армано и той ги помолил да предадат на роднините му, че в сетните си мигове мисли за тях. Всички много се трогнаха и никой не попита защо тримата giornalisti идват в Берини чак сега, макар Хенри да им спомена, че е лежал в етиопски затвор. Един старец, който се бил сражавал в Етиопия и се падал братовчед на отец Армано, им каза:
— Етиопия е гробище. Не бива да се връщате там.
Вивиан осведоми както него, така и останалите, че ще отидат при гроба на отец Армано и ще пренесат мощите на бъдещия светец в Италия. Пърсел намираше този обичай за отвратителен, но като че ли никой друг не смяташе така.
Към шест часа жените изчезнаха и бяха сервирани освежителни напитки. Към седем мъжете се извиниха и отец Рули покани тримата си гости да останат на вечеря. На Вивиан ѝ се искаше да остане, но тъй като беше ясно, че свещеникът ще настои да изяснят някои противоречия между тяхната версия и тази на хората от Ватикана, Меркадо ѝ напомни, че трябвало да хванат самолета за Рим — въпреки че всъщност щяха да летят на другия ден.
Благодариха на отец Рули за гостоприемството и помощта и му обещаха пак да посетят Берини след завръщането си от Етиопия. Свещеникът ги благослови и им пожела лек път.
— Беше невероятно трогателно и прекрасно преживяване — на път към колата каза Вивиан.
Хенри се съгласи, както и Пърсел, въпреки че за преживяването се беше наложило да разчита на техния превод.
— Ана ми продиктува военния адрес на отец Армано — каза Вивиан във фиата. — Знаеше го наизуст.
Пренощуваха в малък хотел в Корлеоне и на другия ден взеха обедния полет от Палермо за Рим.
Меркадо писа до военното министерство върху бланка на „Л’Осерваторе Романо“: заявяваше, че подготвял статия за етиопската война и искал сведения за батальона или полка, чийто военен адрес посочваше в писмото.
Необичайно бързият отговор гласеше, че всички данни за въпросния полк били изгубени в Етиопия.
И толкова.
Що се отнасяше до италианските военни карти, които щяха да са от решаващо значение за предстоящата им мисия, полковник Ган ги осведоми, че в Лондон можел да намери пленени италиански карти. Също така ги посъветва да не посещават Италианската библиотека в Адис Абеба, защото установил, че органите на сигурността са я поставили под наблюдение. Така че сега имаха нужда от него и неговите карти, за да се отправят на своето пътешествие. Британският военен трябваше да пристигне на 24-ти. Щял да се свърже с тях в „Хилтън“, но ако не ги потърсел до 28-и, повече никога нямало да го видят.
Пърсел пак погледна телефона на бара. Вече два пъти беше питал за телекси, за да провери дали Вивиан или Меркадо не са му пратили съобщение. Вдигна слушалката и отново се обади на рецепцията.
— Ако се получи телекс, веднага ще ви го пратим горе, господин Пърсел — увери го служителят.
— Прехвърляйте тук и телефонните обаждания за мене.
— Разбира се, господине.
Знаеше, че би трябвало да я посрещне на летището, но в Рим се бяха уговорили да не го прави. Тогава планът им се беше сторил добър.
Поръча си още едно и запали нова цигара. Вече беше 17:24 и Вивиан отдавна трябваше да е минала паспортната проверка. Но самолетът на „Алиталия“ от Рим можеше и да е закъснял.
Той се обърна и плъзна поглед по клиентите, които седяха по масите. Във време на стрес хората имаха склонност да се навъртат из хотелските барове. Идваха да научат новините и слуховете или заради колективната безопасност. Някои посетители бяха мълчаливи и затворени, други бяха по-шумни. Тези дискретно осветени островчета на комфорт бяха обгърнати в някакво усещане за недействителност, а понякога се просмукваше и угризение — там навън вилнееха смърт и глад.