Пърсел отново вдигна очи към витража. Скоро януарското слънце съвсем щеше да потъне под хоризонта и светлината падаше върху огромния прозорец под такъв ъгъл, че той забеляза черква — или манастир, — представена и в древната сцена, и в нейното съвременното изображение. Художникът бе избрал за черквата черно стъкло и наоколо се издигаха тъмнозелени палми. Франк се зачуди дали самият храм е черен, или това просто е творческо хрумване. Черната черква едва се различаваше на тъмнозеления фон на палмите, и то само на определена светлина, и все пак останалата част от сцената беше изпълнена в контрастни светли и тъмни багри. Той продължи да се взира в прозореца, докато слънцето се спусна още по-ниско и двете изображения на черквата, и в съвременната, и в древната панорама, изчезнаха, и мекото осветление на бара придаде на витража съвсем различен вид.
Телефонът иззвъня и барманът вдигна, после му подаде слушалката.
— Пърсел.
— Тук автомобилната служба на „Алиталия“ — произнесе с италиански акцент женски глас.
— Да?
— Имаме доставка на една млада дама за вашата стая.
Франк се усмихна и попита:
— Гола ли е?
— Due minuto.
— Веднага идвам.
32.
През следващите два дни Пърсел и Вивиан отново опознаваха града и възстановяваха някои журналистически контакти и местни връзки.
„Л’Осерваторе Романо“ нямаше бюро в Адис Абеба, но си поделяше едно малко помещение в стария хотел „Империал“ с други приходящи журналисти и репортери на свободна практика, които плащаха скромна такса, за да има къде да си окачат шапката и да използват пишещите машини и телекса.
Освен това се отбиха в американското посолство, за да регистрират присъствието си и да се срещнат с Ан, консулската служителка, която навремето ги беше взела от затвора. Вивиан ѝ подари саксия с черни африкански теменужки, купени от един уличен продавач.
— Не биваше да се връщате — каза им дипломатката.
— Ще гледаме този път да не ни арестуват — увери я Франк.
Написа и прати в редакцията материал за етиопските католически бежанци от размирната еритрейска граница. Не знаеше нищо по въпроса и затова по примера на Меркадо си измисли по-голямата част, но за да придаде известна правдоподобност, спомена за посещението си във ватиканския Етиопски колеж и благодари на тамошните католически братя за тяхното гостоприемство и задето са благословили пътуването му до Етиопия.
— Тук изобщо има ли нещо вярно? — попита го Вивиан, след като прочете текста.
— Истината е първата жертва, която пада във всяка война — напомни ѝ той. — Трябва да си заслужим прехраната. Снимай някой просяк и ще пуснем фотографията с надпис „католически бежанец“.
По два пъти дневно проверяваха за телекси, за да видят дали в крайна сметка Хенри Меркадо не е решил, че предпочита да си остане в Рим. Единственият телекс от него обаче се получи тази сутрин и гласеше: „ПОТВЪРЖДАВАМ ПРИСТИГАНЕТО СИ С «АЛИТАЛИЯ» В 16:23“.
Пърсел му прати отговор, потвърждаващ, че още са живи и здрави и с нетърпение очакват неговото пристигане.
Франк остави на рецепцията съобщение за Меркадо, че в 18:00 ще бъде в бара, и двамата с Вивиан се настаниха на една от масите и зачакаха да видят дали Хенри е минал проверката на летището.
Вече беше 18:35.
Вивиан отправи поглед към витража.
— Къде държат императора?
— Не казват.
— Мислиш ли, че още е жив?
— Ако беше мъртъв, щяха да обявят, че е починал от естествена смърт. Той е причината князете да продължават съпротивата.
— Кой трябва да го наследи на трона?
— Престолонаследникът княз Афса Восен, който успя да избяга в Лондон. Сигурно са дружки с Ган.
Тя кимна.
Пърсел си погледна часовника. 18:46. Хенри закъсняваше много.
— Знаеш ли, че растафарианите на Ямайка смятат Хайле Селасие за бог? — попита той.
— Нямах представа.
— После трябва да отидем там и да напишем материал за тях.
Вивиан се усмихна принудено.
Явно се безпокоеше за Хенри, ала не искаше да го признае от страх, че Франк ще изтълкува тревогата ѝ погрешно.
— Ей там. — Франк посочи дългия бар. — Точно там седях и си гледах работата, когато двамата с Хенри дойдохте при мене.
Тя отново се насили да се усмихне.
— Здрасти — имитира Франк британския акцент на Меркадо. — Познаваш ли моята фотографка?