— Да. Задължително. Преди не ги интересуваше, но сега държат. Смятат всички за шпиони на императора. Затова искат плана. В цялата страна има всичко на всичко десет летища, а те искат план на полета?! Ха! Днес само ще го изпробваме и не ни трябва план, обаче, когато летите за Гондар, ще се наложи да им го съобщите.
Не бяха предвидили този проблем. Тази сутрин просто щеше да полети със синьоре Бокачо, за да се увери, че нейвиънът още е годен. Ала с Вивиан, Меркадо и Ган — ако полковникът се появеше, разбира се, — щяха да извършат въздушно разузнаване и той нямаше желание да каца в Гондар, където се намираше щабквартирата на Северната армия на Гетачу. Можеше обаче да заяви полет до Хартум, където уж отиват по работа.
— Може ли да летя до Хартум?
— Можете, ако искате да ви арестуват.
— Значи не се разбират със суданците.
— Определено. Пък и предпочитам да не летите с „Мия“ толкова надалеч. — Италианецът потупа написаното върху корпуса име. — Хартум е максималното разстояние за нейния капацитет, но при насрещен вятър или лошо време ще ви свърши горивото. — Усмихна се и имитира с ръка рязко пропадане във въздуха.
— Добре… Утре или вдругиден ще имам един пътник. А може да са двама-трима. Има ли задни седалки?
— Не, за съжаление. Свалих ги, за да има къде да товаря кафето — поясни Бокачо.
— Добре, но…
— Понякога взимам проби от плантациите. Нося стока и храна. Извън Адис Абеба не се намира нищо италианско за ядене. Всъщност, заради глада, понякога не се намира никакво ядене.
— Лоша работа. Може ли пак да монтирате седалките?
— Откраднаха ги.
— Естествено. Е, пътниците ми може да поседят и на вашите чували с кафе. Как се справя „Мия“ с четирима души на борда?
— А вие как бихте се справили с четирима души на гърба? Кои са другите?
— Giornalisti.
— Надявам се, че имат положително отношение към новата власт.
— Разбира се. — Пърсел се уплаши синьоре Бокачо да не се разколебае, затова отвлече вниманието му с технически въпроси. — Кога е произведена „Мия“?
— Преди двайсет години. „Мия“ е малко момиченце, обаче аеропланът е стар — усмихна се търговецът.
— Каква е скоростта на заглъхване?
— Тя си заглъхва при всякаква скорост. Тъй че си летете колкото бавно искате. „Мия“ заглъхва, когато ѝ скимне, затова гледайте да сте достатъчно нависоко и да има време за нормализиране на скоростта.
— Каква е скоростта на заглъхване, синьоре Бокачо?
Италианецът сви рамене.
— Индикаторът не е верен и стрелката подскача. Състоянието на аероплана е доста окаяно. Атакуващият ръб на крилете е поочукан.
— Забелязах.
— Добре де, започва да заглъхва някъде към сто и десет километра в час. Но когато беше малка, „Мия“ можеше да лети и с осемдесет. Всъщност има ли значение? Движете се достатъчно високо, за да има време да се нормализира — пък и защо ви е да летите толкова бавно?
— Искам да летя ниско и бавно. И да правя резки завои. „Мия“ ще се справи ли с това?
Синьоре Бокачо се втренчи в него изпитателно.
— Пътят до Гондар не е такъв, приятелю. Гондар е на по-малко от петстотин километра северно от столицата. И няма никакви резки завои.
— Ние сме тук, за да отразяваме войната, синьоре.
— Този аероплан не е за такива неща. Той си знае пътя до Гондар по права линия. Не обича да стрелят по него. — Търговецът завря показалец в една от дупките от куршуми, после погали корпуса и изтупа длани. — Властите не искат никой друг да наблюдава войната от въздуха. Това е тяхна работа. Ако имате такива намерения, ще си помислят, че шпионирате за роялистите. Или за еритрейците, британците или американците…
— Полетна скорост? Височина?
— Тази писта е на две хиляди и четиристотин метра надморска височина. Ще наберете оптимална полетна скорост, ако се издигнете, да речем, на три хиляди и шестстотин. Ще ви отнеме прекалено много време да се издигнете по-нависоко. Особено с четирима души на борда. Когато летите над долини, може да се спускате по-ниско, ако искате, само недейте забравя, че при полет на височина две хиляди и петстотин метра може да се блъснете в някоя планина, висока две хиляди и седемстотин. Разбирате ли?
— Si. А максимална скорост?
— Сигурно може да наберете до двеста и осемдесет километра в час. Аз обикновено стигам до Гондар за два часа и половина.
— Как е витлото?
— Различно. Понякога сто-двеста оборота в минута. Не го мислете.
— Не ме интересува, стига да не отхвърчи от аероплана.
— Главината е здрава. Няма пукнатини.
— Да се надяваме.
— Да не ме мислите за… pazzo? — Италианецът се почука с пръст по слепоочието.