Анна ги поведе навън.
Пейнтър тръгна след нея, продължаваше да разтрива пръстите си. Имаше чувството, че ноктите му горят. Огледа ги внимателно — очакваше червенина на възпаление. Но вместо това ноктите му бяха необичайно бледи, почти безцветни.
Измръзване?
Гюнтер му подаде един от телефоните, с които разполагаше замъкът, забеляза какво е привлякло вниманието му и поклати глава. После протегна към него ръката си. Пейнтър отначало не разбра… а после забеляза, че ноктите на три от пръстите му, от средния към кутрето, липсват.
Гюнтер дръпна ръка и тръгна след Анна.
Пейнтър свиваше и отпускаше ръце. Значи усещането за гъдел и парене не се дължеше на измръзване. Квантовата болест прогресираше. Спомни си какво беше казала Анна за хората, облъчвани експериментално с лъчението на Камбаната — че губели уши и пръсти. Почти като при проказа.
Още колко време му оставаше?
Докато навлизаха все по-дълбоко в планинските недра, Пейнтър наблюдаваше Гюнтер. През целия му живот над главата му бе висял меч. Хронично отпадане, последвано от лудост. А сега на Пейнтър му предстоеше да се запознае отблизо със съкратената версия на същата болест. Не можеше да отрече, че мисълта за това го ужасява — не толкова физиологичната страна, колкото загубата на ясния разсъдък.
Още колко време му оставаше?
Гюнтер, изглежда, се беше досетил за какво мисли и изръмжа под нос:
— Няма да позволя това да сполети Анна. Ще направя всичко, за да го спра.
„Вярно, нали са брат и сестра“, помисли си Пейнтър. Едва след като беше разбрал за това, забеляза слабата семейна прилика — извивката на устните, формата на брадичката, еднаквите бръчки по челото, когато се намръщеха. Определено имаше прилика, но тя свършваше дотук. Тъмната коса и зелените очи на Анна нямаха нищо общо с промитите, избелени сякаш цветове на брат й. Само Гюнтер е бил роден под въздействието на Камбаната, само едното дете е било пожертвано, дадено като кръвен данък, за да се превърне в последния Sonnekonig.
Докато вървяха по коридорите и се спускаха по стълбища, Пейнтър свали задния капак на преносимия телефон. Прибра капака в джоба си, извади батерията и свърза своя усилвател към жичката за антената в освободеното от батерията гнездо. Излъчването щеше да е единично и да трае само няколко секунди, но би трябвало да свърши работа.
— Какво е това? — попита Гюнтер.
— Нещо като ловджийска хрътка. Усилвателят записа спецификациите на чипа на телефона на саботьора, докато траеше обаждането му. С негова помощ мога да го открия, ако е наблизо.
Гюнтер изсумтя, взел лъжата за чиста монета.
Дотук добре.
Стълбището ги изведе в широк проход, достатъчно голям да мине и танк. Стари стоманени релси лъщяха по пода право към сърцето на планината. Хеликоптерната площадка беше в другия край, далеч от основната част на замъка. Качиха се на една открита платформа, Гюнтер освободи ръчната спирачка и включи електрическия мотор, като натисна педал в пода. Нямаше седалки, само перила. Пейнтър се хвана здраво. Платформата ускори по релсите, осветявана на пресекулки от вградени в тавана лампи.
— Имате си собствена подземна железница? — каза Пейнтър.
— За транспортиране на товари — отвърна тихо Анна, лицето й бе вцепенено от болка. Беше взела две таблетки по пътя дотук.
Подминаха някакви складове, пълни с натрупани един върху друг варели, сандъци и щайги, явно транспортирани по въздуха и оставени тук на склад. След минута стигнаха до края на прохода. Въздухът постепенно се беше затоплил, станал беше по-влажен и миришеше слабо на сяра. Пейнтър слезе от платформата и веднага усети дълбоко басово трептене, което вибрираше през скалата и нагоре по краката му. Разгледал беше плана на замъка и знаеше, че геотермалната централа е разположена дълбоко под земята някъде в този район.
Но те се движеха нагоре, а не надолу.
Поеха по широка рампа. Лекият й наклон ги изведе в просторна кухина. Светлина се лееше от отворена двойна стоманена врата на тавана. Помещението приличаше на склад на търговско летище — кранове, мотокари, тежко оборудване. А в центъра си почиваха два хеликоптера, единият черен, другият бял, и двата с форма на сърдити стършели, конструирани за полет при големи височини.
Клаус, здравенякът, един от малцината побратими на Гюнтер от групата на Sonnekonige, ги видя и тръгна към тях; придържаше болната си ръка. Обърна се към Анна, без да поглежда двамата й придружители.