— Периметърът е покрит — каза отсечено на немски.
Кимна към редица мъже и жени встрани. Бяха десетина и стояха под зорките погледи на въоръжени пазачи.
— И никой не се е измъкнал? — попита Анна.
— Nein. Бяхме готови.
Анна беше наредила по един Sonnekonige да заеме позиция във всеки основен квадрант на замъка, в готовност да отцепи своя район, ако устройството на Пейнтър го посочи като вероятното местоположение на саботьора. Но ако беше допуснал грешка? Вълнението тук със сигурност щеше да предупреди саботьора и той щеше да се укрие още по-надълбоко. Друг шанс нямаше да имат.
Анна също го знаеше. Тръгна вдървено към задържаните.
— Открихте ли го?
Спъна се и за миг сякаш загуби равновесие. Гюнтер я хвана за лакътя и на лицето му се изписа тревога.
— Добре съм — прошепна му тя и продължи напред сама.
— Претърсихме всички. — Клаус се правеше, че не е забелязал нищо. — Не открихме телефон, нито друго съмнително устройство. Тъкмо се канехме да започнем претърсване на хеликоптерната площадка.
Анна свъси чело още повече. Точно от това се бяха страхували. Вместо да носи телефона у себе си, саботьорът като нищо можеше да го е оставил някъде след обаждането.
Или пък Пейнтър беше допуснал грешка при изчисленията.
В такъв случай трябваше да се реваншира.
Той пристъпи до Анна и вдигна импровизираното устройство.
— Навярно бих могъл да съкратя търсенето на телефона.
Тя го изгледа подозрително, но нямаше избор. Така че кимна.
Гюнтер не се отделяше от него, буквално се беше залепил за гърба му.
Пейнтър вдигна сателитния телефон, включи го и набра номера, който беше научил наизуст. Девет цифри. Нищо не се случи. Всички го гледаха втренчено.
Той се навъси съсредоточено и набра номера още веднъж.
Пак нищо.
Дали не го беше запомнил погрешно?
— Was ist los? — попита Анна.
Пейнтър гледаше поредицата цифри върху малкото екранче на телефона. Прочете ги отново и осъзна грешката си.
— Объркал съм последните две цифри. Разменил съм им местата.
Тръсна глава и отново набра номера, максимално съсредоточен и без да бърза. Най-после въведе правилната последователност. Анна срещна погледа му, когато той вдигна очи. Грешката му не се дължеше единствено на стреса и тя също го знаеше. Натискането на зададени клавиши често се използваше като тест за състоянието на умствената активност.
А това беше най-обикновен телефонен номер.
Макар и много важен.
Сигналната мрежа на Пейнтър беше засякла номера на сателитния телефон на саботьора. Той натисна копчето за предаване и вдигна поглед.
След част от секундата в помещението иззвъня телефон, пронизително.
Всички обърнаха очи…
Към Клаус.
Той отстъпи крачка назад.
— Ето го и вашия саботьор — каза Пейнтър.
Клаус отвори уста да отрече… и после светкавично извади пистолета си и лицето му се превърна в безизразна маска.
Гюнтер реагира секунда по-бързо — неговият МК23 вече беше в ръката му.
Изстрел и припламване от дуло.
Оръжието на Клаус излетя от ръката му сред рой искри.
Гюнтер се хвърли напред и притисна димящото дуло на пистолета си в бузата на своя побратим. Студената плът изсъска, жигосана от нагорещения метал. Клаус дори не мигна.
Саботьорът им трябваше жив, за да отговори на въпросите, които имаха да му зададат. Гюнтер зададе първия:
— Warum? — изръмжа той. Защо?
Клаус го изгледа гневно с единственото си здраво око. Клепачът на другото беше увиснал, също като парализираното му наполовина лице, и бе превърнал озъбената му усмивка в нещо наистина ужасно.
— За да свърши унизителното царуване на Leprakonige.
Дълго сдържана омраза разкриви още повече и без това разкривеното му лице. Пейнтър можеше само да се досеща за таения с години гняв, за годините на насмешки, докато тялото му е отстъпвало пред болестта. Някога принц, сега — прокажен. Но имаше и нещо повече от обикновеното отмъщение. Някой беше превърнал Клаус в къртица.
Кой обаче?
— Братко — каза Клаус на Гюнтер, — не е нужно да търпим това. Живот на живи мъртъвци. Има лечение. — Жална нотка на надежда се промъкна в гласа му. — Можем отново да сме крале сред хората.